Политиканстваща реалност

Политиката, казват някои, била трудна работа, а други, че била мръсна работа. У нас политика се оказа никаква работа, защото една работа, ако е истинска такава, трябва да дава резултат.

В последните и в не съвсем последните години у нас сякаш не откриваме определена смисленост в нейното свършване. Показателни примери се въргалят като оглозгани останки навсякъде около нас самите. Невъзможността да открием верни и правилни решения в превърналата се политиканстваща реалност, която неизменно се повтаря. Започнахме да свикваме с това проявление на политика и дори не искаме да го променяме. Отделихме хората, които правят политика, от обществото, което сякаш съществува в някаква друга паралелност. Едното и другото не се интересуват от това, което се случва, а всъщност не трябва ли да съществуват именно затова. Не намираме възможност да поправим положението и натрапчиво се лутаме в очевидната опасност от летален изход.

Част от смелчаците, които имат думата често да споделят мнение и да коментират, наричат недвусмислено родината територия. Други я причисляват към ограничената си същност единствено на притежание на някаква собственост.

Объркването съвсем не е полезно в това времево затишие, защото и то ще се пропука и следствията или последиците от това ни действие, което си е чисто бездействие, ще бъдат неособено приятни за всички участници в тези обществени отношения.

Общественият договор, който упорито поддържаме, че съществува, е отдавна прекратен и последиците са явни и значими. Негласуващите в избора на път и посока са отдавна в преимуществено по-голямо количество от тези, които се опитват да направят правилен или възможен избор. Грамотността в тази посока е оставена далеч от възможността да ни се представи добър вариант от тази вакханалия.

Борбата се оказва твърде неистинска, а е просто по-скоро една драматургия в социална среда чрез удобни комуникатори. Някои се досещаме за истинската същност на събитията, други съвсем неприемливо не се интересуват от това, а едва малка част са наясно от „руската рулетка“. Смъртоносни изстрели от време на време отекват, но не пораждат последици, а просто отстраняват пречки по пътя към новото преразпределение на определеното благо. Сервилно избухват публични терзания, а след това бързо отиват в небитието, което упорито ги прикрива.

Определяме нашите политици като хитри да се справят с определена възможност, но не съвсем пригодни да управляват какъвто и да било процес. Критичността определяме като замърсена среда, която сме склонни да изтрием или дори да не забележим. Съществува и друга социална среда, която е някаква отходна яма, в която се изхвърлят изпражненията на упражняващи се в това начинание. Социалните медии, които са модерни комуникатори днес, са достоверните източници за осведоменост. Останалите са интересни едва на няколко процента от тези, които се вълнуват от някаква достоверност.

Дори тези източници понякога се оказват пожълтели, а понякога принудително наведени да споделят една-единствена истина, която е угодна само на някого.

Изходите днес са трудно предвидими, защото те не се подчиняват на определена логика, а научната им обоснованост е сведена до липса на такава. Незнайни анализатори и пропагандатори постоянно ни дават обяснения, които никой не им е поискал, как и защо се случва това, но пропускат да направят анализ и извод как да се промени. Видимата неспособност на тези, които ни управляват, да се справят с тежестта на възникналата криза, се е пренесла и върху тези, които да дадат акъл за да се случи нещо добро.

При това неособена добра случайност, която бе съвсем предвидима какво следва да се случи и получи.

Неприятният отговор е гювеч, който ще опитваме – ще бъде и горчив и кисел, и безсолен и безмесен, но това ще бъде положението. 

Най-почтеното е невъзможно – политиканстващите управляващи да се откажат, но то от келепир как да се откажат.

„Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари!… Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам…“ (от „Бай Ганьо у Иречека“, Алеко Константинов)

Най-добре да се сетим за приказката за неволята, защото друга не би ни била полезна, да се захващаме за работа и да се опитаме да му намерим колая.

Алеко Иваницов Константинов е роден на 01.01.1863 г. в Свищов. Учи в родния си град и в Априловската гимназия (Габрово). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). Работи в София като съдия, прокурор, юрисконсулт, адвокат на свободна практика. Двукратно уволняван по политически причини. Подготвя се за научна и преподавателска кариера в Софийския университет. Посещава международните изложения в Париж (1889), Прага (1891), Чикаго (1893). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. Инициатор и радетел на организирания туризъм у нас. Член на Демократическата партия на П. Каравелов, в чийто печатни издания сътрудничи. Убит по политически причини на 11.05.1897 г. край с. Радилово, Пловдивско. Започва писателската си дейност с поезия. Първият му запомнящ се текст е пътеписът „До Чикаго и назад“ (1894), в който описва пътуването си до Америка и проследява цивилизационните разлики, като дава темпераментна картина на нравите. Талантът му на хуморист и психолог проличава и в анекдотичната книга „Бай Ганьо“, в която създава образ на герой, оспорван и до днес, но превърнал се в нарицателно име за различни проявления на човешкия и националния характер. Алеко Константинов е автор на пътеписи за красивата българска природа, на разкази, както и на множество фейлетони. „Пази, боже, сляпо да прогледа“, „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“ са емблематични за Алековия граждански патос и за тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония, които го правят четен и до днес. Превежда от руски и френски език.

Коментарна рубрика на вестник "Росица" https://www.rositza.com/