Отворено писмо до един доцент и други интелектуалци

Стига обиди за Христо Стоичков, моля!

Възхищението е привилегия на духовно богатите личности.

Професор Асен Златаров

Неотдавна в „Липса на съпричастност: отровата на човека” писах за бездушието на приятелите и държавата към страданието (заболяването) на големия поет Христо Фотев (1934-2002).

Сега ще пиша за още една антропогенна отрова: липсата на възхищение от успехите на другия. Пример за успял човек ще е Христо Стоичков - един от най-големите футболисти в света. Наскоро, като жест на добра воля, Пловдивският университет „Паисий Хилендарски” удостои Стоичков с Почетна докторска степен (лат. Doctor honoris causa, „доктор по заслуги“).

И стрелите на подигравки и обиди се насочиха към El Pistolero („Стрелецът”), както испанците наричаха Стоичков, когато той превръщаше футболния тим „Барселона” в „Dream team”. За съжаление армаментариумът на негативните човешки прояви е много богат, лексиконът на завистта и арогантността е отвратителен - „прост ритнитопковец, новия Бай Ганьо, неандерталец” на нападалите в медиите са по-неприлични изрази, отколкото тези на Стоичков на футболния терен. И аргументите на завистта: „Защо Христо Стоичков е награждаван сега, а не през 90-те години на миналия век? Имало политическа поръчка. Нямал висше образование” – и Стив Джобс, Христо Фотев, Невена Коканова нямаха висше образование, но бяха пò професори от много сегашни доценти и професори - защо не и академици в БАН! А един (много вероятно) непознат извън пределите на България доцент от Катедрата по критическа и приложна социология на Пловдивския университет написа отворено писмо, мото на което е „Срам ме е!” И много интелектуалци го избраха за „мъж на годината”!

Отново, неприлично e да наричаме дори някой политик: „впечатляващо неук и необразован човек”, а доцентът нарича така един българин, постигнал върховете на професията си, какъвто е Христо Стоичков. Прав е ректорът на Университета, че този доцент си „прави евтин политически пиар”. За мен това е липса на възхищение, породена от завист, както и (лъжливо) усещане за елитарност. Професор Асен Златаров най-точно е посочил антидота на тази човешка отрова. Тоест, колкото повече се самоусъвършенстваш и самореализираш (вижте пирамидата на Абрахам Маслоу), толкова повече се радваш на успехите на другите и толкова повече си толерантен към техните слабости.

Казано с други думи, липсата на възхищение е изява на „изместването” (англ. displacement): психозащитна реакция, която Зигмунд Фройд преди 100 години нарече Verschiebung. А + ВХ → АХ + В: хора (B), които не могат да се справят с проблеми, идващи например от началниците им, си изкарват натрупаната агресия (X) върху набелязаната от тях изкупителна жертва (A) – хистероидни прояви, които се стоварват върху талантливи българи.

Така, не „срам ме е”, заради удостояването на Стоичков за почетен доктор, а пловдивският социолог е една от срамните вариации на общата тема за хабилитиране в България – да си доцент и професор с две-три научни публикации в реномирани, високоимпактни международни списания и с няколко цитирания за тях. А Христо Стоичков отдавна е професор по футбол в най-престижните зелени аудитории на света. Ако всеки от нас си вършеше работата като него, България щеше да е много по-напреднала страна.

Явно е, че дефицитът на възхищение превръща някои доценти и други интелектуалци в мачовци, които са много далеч от знаменитата мисъл на Робърт Кенеди:

Някои хора виждат нещата каквито са и казват „защо?"
Аз мечтая за неща, които никога не са ставали, и казвам „защо не!”

Драги доценти и други интелектуалци, обединени от завистта си*, радвайте се на успехите на талантливите българи, не ги обиждайте моля - така изгонихме и Димитър Бербатов, сега чувам телевизионни гласове (и акорди) да адресират тревогите си и към изявите в България на виртуозните Милчо Левиев и Васко Василев (спомнете си обидите във времето, когато Стефан Данаилов беше министър на културата – тогава не допуснаха Маестрото, получил диплома от Бог, до конкурса за директор на Националната опера, защото нямал диплома за висше образование!). Това е срамното, а не, че Христо Стоичков бе избран за доктор хонорис кауза! А най-срамното в българските университети е комерсализацията, наричам я „бакалнизация”. Другото срамно е написано по-горе: повечето доценти и професори са със слаба научна продукция - нямат публикации в реномирани международни списания.

Защо не протестирате за тези и други университетски безобразия, драги доценти и други интелектуалци?

Д-р Георги Чалдъков
Лаборатория по клетъчна биология, Медицински университет, Варна

___________________________________________

* Известен интелектуалец изпрати по електронната поща на повече от 100 човека статия, публикувана в Cross.bg, ругаеща Христо Стоичков. Тогава аз изпратих на всичките получатели съкратен вариант на настоящата статия. Интелектуалецът, считайки и мене за такъв, се учуди, че аз не се възмущавам като него на събитието „Стоичков - почетен доктор”. Оказа се, че от неговите получатели само главните редактори на списанията „Театър”, InSpiro, Adipobiology и Biomedical Reviews се радват на успехите на Стоичков. Към тях се присъединиха писателят Петър Доков, съдебният лекар Стоян Стоев, учителят по английски Мак Станчев и журналистите Васил Лаков и Диан Михайлов. Очаквам в следващите дни броят на „свободните духове” да се увеличава – „Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и ние ще допринесем нещо, за да ускорим тяхното идване” – тъй рече Ницше в неговата “меланхолно-дръзновена книга”, озаглавена “Човешко, твърде човешко”.

Автор:

Д-р Георги Чалдъков

Публикация:

20.11.2011 г. 16:28

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

публицистика гледна точка Doctor honoris causa полемики

академична наука

д-р Георги Чалдъков

Христо Стоичков

Посетено:

3455

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/74/news/13607-otvoreno-pismo-do-edin-dotsent-i-drugi-intelektualtsi