Отзиви
Две книги за границите на литературата и хоризонтите на литературознанието
Представяне на книгите в Шумен
На 21.01.2010 г. във фоайето на Регионална библиотека “Стилиян Чилингиров” – гр. Шумен бяха представени две нови литературоведски книги: съвместният труд “Паралитературата. Текстология, социология, медиатори” (доц. д-р Евдокия Борисова, гл. ас. д-р Пламен Шуликов и доц. д-р Яни Милчаков) и “Социални полета на литературата” на доц. д-р Яни Милчаков.
Теоретичният контекст на двете изследвания беше очертан от доц. д-р Ирен Александрова от Софийския университет “Св. Климент Охридски” пред обширна аудитория от преподаватели, студенти и гости. В изложението си тя акцентира върху разбирането за “шуменска школа” в българското литературознание, отличаваща се както със собствен познавателен и методологически периметър, така и със специфичен стил на литературоведско изразяване. Ирен Александрова обърна внимание и на това колко трудно е днес да се пише за подобни “гранични” проблеми, сплитащи собствено литературоведското начало със социологическото, политическото, езиковедското, психоаналитичното, музиковедското и с онази трудно обозрима и определима в иманентните и ценностните си измерения област, назовавана с понятието “масова култура”. Трудност, подчерта доц. Александрова, която тримата добре познати (не само) на специализираната публика автори преодоляват със завидно съчетание от теоретична оперативност и изследователска артистичност.
Сковаващият академизъм, чест спътник на подобни събития, тук бе сполучливо преодолян чрез мултимедийната презентация, сумираща пъстрата визуална изразителност на различни паралитературни прояви – от разградските гимназиални албуми с поезия от края на XIX век през ключовите за вникването в “структурите на всекидневието” на българския буржоазен град картички с образите на Аста Вестергаард и Рудолф Валентино до “далеч не толкова романтичните трубадури на парапоезията днес” Дядо Стефчо и Пегъзи Музовски (актьорът Христо Гърбов). Разноликите паралитературни факти, случили се през последния век, имаха и свой акустичен фон, умело подбран от изкушената не само в литературата Евдокия Борисова. Дирените из прашните рафтове на фонотеките записи на Аспарух Лешников и Марлене Дитрих показват и колко безпроблемно образци от “високата” поезия биват присвоени от шлагера, и как вследствие на това могат цялостно да преобразят внушенията си (например пародийните интонации в “Горчиво кафе” на Смирненски зазвучават “сериозно” в песенната интерпретация на Лешников, превръщайки творбата в сантиментално-романтично стихотворение).
С няколко думи - какво да очаква читателя, разгърнал двете книги?
Разнообразието на тематичните и теоретични пътища, по които поема анализът на Я. Милчаков в “Социални полета на литературата”, вече беше коментирано обстоятелствено в появилите се рецензии (вж. Пламен Шуликов, “Поредно "литературно бягство". Този път - в социологията” - Електронно списание LiterNet, 25.06.2009, № 6). Писани по различни поводи и публикувани в различни издания през последните десетина години, събраните в луксозния том 17 статии и студии продължават ключова насока в научните интереси на автора – социологията на литературата, или осмислянето на тези понякога очевидни, понякога недоловими механизми, предопределящи (или предотвратяващи) съдбата на литературата в нейната социална проекция. Четирите концептуални цялости, на които е разделена книгата, засягат проблематиките на (нео)историзма и интердисциплинарността в хуманитаристиката, на цензурата, на отношението литература-политика и на връзката между литература и дипломация, и показват по труден за подражаване начин как мисловната задълбоченост и четивността могат да вървят ръка за ръка.
Дори и беглият поглед към “Паралитературата” издава принадлежност към една радваща тенденция в съвременната българска хуманитаристика – загърбване на изследователския снобизъм и обръщане към пренебрегвани досега зони на битуване на родната ни художествена словесност. Албуми и лексикони/песнопойки и шлагери, високо и ниско/канон и периферия, литература/паралитература. Това са концептите, които тримата автори полагат в основите на своята “частна” история на българската литература – история, видяна откъм “низовите й сюжети”, както посочва проф. дфн Цветан Ракьовски в интригуващия си предговор. Четейки книгата, човек си задава въпроса толкова ясно разграничимо и ценностно определимо ли е делението между “високото” и “ниското” – и то точно върху материал от края на ХIX-началото на ХХ век, времето, дало най-много на това, което днес назоваваме “българска литературна класика”. Оказва се, че току-що успялата да изработи представата за своя висока “норма” и “ценност” българска художествена култура навлиза интензивно в паралелни и дори противоположни “редове” – тя бива имитирана (не особено майсторски, вкл. и от ерудита Боян Пенев), пее се (по кръчми и панаири), участва в реклами и плакати… Колко функционално ще се окаже всичко това, и то точно за въпросната “висока” литература, ни показват разказите на Светослав Минков от 30-те – творби, чиято въздействена специфика трудно може да бъде обяснена извън полето на вече избуялата по това време и у нас масова култура. Подрънкващият на мандолината си мелодията от “Багдатският халиф” герой на Минков Асадур Трембелян не е нищо друго освен представителен пример за менталните нагласи на потребителя на продаваната по панаирите “парапоезия” на песнопойките – хипнотизираща читателя/слушателя си с образи и представи, на които особено пасва отнасящия се само привидно до други същности днешен термин “виртуален”… И именно в такъв контекст може да се осмисли излъчваната от авторите на книгата убеденост, че паралитературата не е убиец на същинската литература, а неин модификатор и сигнализатор за трансформации и нови превъплъщения.
Разбира се, както всяко добро литературоведско изследване, “Паралитературата” внушава повече въпроси, отколкото дава отговори. Как бъдещите поколения ще разграничават “високо” от “ниско” в културата в епохата “след Калчев и чалгата” и ще бъде ли валидна работещата все още поне в плана на академичните литературоведски парадигми класификаторска формула за “рецепция, въздействие и късна слава” на творбата (Hans Robert Jauss)? И какво предстои на литературознанието, какъв ще е неговият обект на изследване? Преди половин век носител на модерното в българската литература се оказва творчеството на автор, смело прекроил отрепетираната до баналност преди него “селска” тема, пресичайки в невъобразима стилова амалгама шлагерно и високопоетично, вицово и афористично, черказко и универсално. И ако си позволим да цитираме негов прочут разказ във връзка с казаното по-горе: “Отговорите ще ни даде бъдещето, нашето време е време само на въпросите”.
Теоретичният контекст на двете изследвания беше очертан от доц. д-р Ирен Александрова от Софийския университет “Св. Климент Охридски” пред обширна аудитория от преподаватели, студенти и гости. В изложението си тя акцентира върху разбирането за “шуменска школа” в българското литературознание, отличаваща се както със собствен познавателен и методологически периметър, така и със специфичен стил на литературоведско изразяване. Ирен Александрова обърна внимание и на това колко трудно е днес да се пише за подобни “гранични” проблеми, сплитащи собствено литературоведското начало със социологическото, политическото, езиковедското, психоаналитичното, музиковедското и с онази трудно обозрима и определима в иманентните и ценностните си измерения област, назовавана с понятието “масова култура”. Трудност, подчерта доц. Александрова, която тримата добре познати (не само) на специализираната публика автори преодоляват със завидно съчетание от теоретична оперативност и изследователска артистичност.
Сковаващият академизъм, чест спътник на подобни събития, тук бе сполучливо преодолян чрез мултимедийната презентация, сумираща пъстрата визуална изразителност на различни паралитературни прояви – от разградските гимназиални албуми с поезия от края на XIX век през ключовите за вникването в “структурите на всекидневието” на българския буржоазен град картички с образите на Аста Вестергаард и Рудолф Валентино до “далеч не толкова романтичните трубадури на парапоезията днес” Дядо Стефчо и Пегъзи Музовски (актьорът Христо Гърбов). Разноликите паралитературни факти, случили се през последния век, имаха и свой акустичен фон, умело подбран от изкушената не само в литературата Евдокия Борисова. Дирените из прашните рафтове на фонотеките записи на Аспарух Лешников и Марлене Дитрих показват и колко безпроблемно образци от “високата” поезия биват присвоени от шлагера, и как вследствие на това могат цялостно да преобразят внушенията си (например пародийните интонации в “Горчиво кафе” на Смирненски зазвучават “сериозно” в песенната интерпретация на Лешников, превръщайки творбата в сантиментално-романтично стихотворение).
С няколко думи - какво да очаква читателя, разгърнал двете книги?
Разнообразието на тематичните и теоретични пътища, по които поема анализът на Я. Милчаков в “Социални полета на литературата”, вече беше коментирано обстоятелствено в появилите се рецензии (вж. Пламен Шуликов, “Поредно "литературно бягство". Този път - в социологията” - Електронно списание LiterNet, 25.06.2009, № 6). Писани по различни поводи и публикувани в различни издания през последните десетина години, събраните в луксозния том 17 статии и студии продължават ключова насока в научните интереси на автора – социологията на литературата, или осмислянето на тези понякога очевидни, понякога недоловими механизми, предопределящи (или предотвратяващи) съдбата на литературата в нейната социална проекция. Четирите концептуални цялости, на които е разделена книгата, засягат проблематиките на (нео)историзма и интердисциплинарността в хуманитаристиката, на цензурата, на отношението литература-политика и на връзката между литература и дипломация, и показват по труден за подражаване начин как мисловната задълбоченост и четивността могат да вървят ръка за ръка.
Дори и беглият поглед към “Паралитературата” издава принадлежност към една радваща тенденция в съвременната българска хуманитаристика – загърбване на изследователския снобизъм и обръщане към пренебрегвани досега зони на битуване на родната ни художествена словесност. Албуми и лексикони/песнопойки и шлагери, високо и ниско/канон и периферия, литература/паралитература. Това са концептите, които тримата автори полагат в основите на своята “частна” история на българската литература – история, видяна откъм “низовите й сюжети”, както посочва проф. дфн Цветан Ракьовски в интригуващия си предговор. Четейки книгата, човек си задава въпроса толкова ясно разграничимо и ценностно определимо ли е делението между “високото” и “ниското” – и то точно върху материал от края на ХIX-началото на ХХ век, времето, дало най-много на това, което днес назоваваме “българска литературна класика”. Оказва се, че току-що успялата да изработи представата за своя висока “норма” и “ценност” българска художествена култура навлиза интензивно в паралелни и дори противоположни “редове” – тя бива имитирана (не особено майсторски, вкл. и от ерудита Боян Пенев), пее се (по кръчми и панаири), участва в реклами и плакати… Колко функционално ще се окаже всичко това, и то точно за въпросната “висока” литература, ни показват разказите на Светослав Минков от 30-те – творби, чиято въздействена специфика трудно може да бъде обяснена извън полето на вече избуялата по това време и у нас масова култура. Подрънкващият на мандолината си мелодията от “Багдатският халиф” герой на Минков Асадур Трембелян не е нищо друго освен представителен пример за менталните нагласи на потребителя на продаваната по панаирите “парапоезия” на песнопойките – хипнотизираща читателя/слушателя си с образи и представи, на които особено пасва отнасящия се само привидно до други същности днешен термин “виртуален”… И именно в такъв контекст може да се осмисли излъчваната от авторите на книгата убеденост, че паралитературата не е убиец на същинската литература, а неин модификатор и сигнализатор за трансформации и нови превъплъщения.
Разбира се, както всяко добро литературоведско изследване, “Паралитературата” внушава повече въпроси, отколкото дава отговори. Как бъдещите поколения ще разграничават “високо” от “ниско” в културата в епохата “след Калчев и чалгата” и ще бъде ли валидна работещата все още поне в плана на академичните литературоведски парадигми класификаторска формула за “рецепция, въздействие и късна слава” на творбата (Hans Robert Jauss)? И какво предстои на литературознанието, какъв ще е неговият обект на изследване? Преди половин век носител на модерното в българската литература се оказва творчеството на автор, смело прекроил отрепетираната до баналност преди него “селска” тема, пресичайки в невъобразима стилова амалгама шлагерно и високопоетично, вицово и афористично, черказко и универсално. И ако си позволим да цитираме негов прочут разказ във връзка с казаното по-горе: “Отговорите ще ни даде бъдещето, нашето време е време само на въпросите”.
Автор:
Любомир Делев
Публикация:
03.02.2010 г. 16:12
Етикети:
Посетено:
2002
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/9292-dve-knigi-za-granitsite-na-literaturata-i-horizontite-na-literaturoznanieto