За романа "Анабел" на Ирина Папанчева

Следващата страница цитира откъс от известната поема на Едгар Алън По „Анабел Ли” (1849):

Щом изгрее луна, все бленувам с тъга
за прекрасната Анабел Ли
и живея с мечта за таз нежна снага
на богинята Анабел Ли.

Веднага след епиграфа, чиято романтична тъга по изгубената и непостигната любов създава определени очаквания, Ирина Папанчева среща читателя със своята Анабел: „Анабел упорито въртеше педалите на колелото през дъжда, едрите капки удряха косо светлосиния й дъждобран, стичаха се по лицето й, попиваха в прогизналите й дънки... Не й беше студено, но някак неприятно усещаше хладината на този дъжд, съчетана с остротата на утринния въздух. Някога тя обичаше дъжда, но в друга негова разновидност, в знойните летни дни, дъжд, който се изсипва все едно че Бог е разлял огромна кана с вода над земното си паство.”  

Кинематографичният образ, пресъздаден от художника Димитър Келбечев на корицата на изисканото полиграфично издание (ИК „Жанет-45” не прави и тук изключение от издателските си принципи), се появява в началото и в края на повествованието. Важен за разбирането на целия роман, той визуализира посланието за движение, за промяна, за преоценка на стойностите. Пътуването с колело от Амстердам до морето - „сбъднатото мечтание по безпределност”, е достатъчно дълго и достатъчно трудно, за да обеме емоционалното, интелектуално, дори физическо усилие, необходимо в последната отсечка от пътя на героинята към себе си. Съучастието на природата, изградено сякаш по Станиславски, е показателно и за основния авторов способ - паралелното сюжетиране, което насочва читателя към сравнението и размишлението и предлага различни (най-малко две) гледни точки към темата. Съпоставени са два времеви пояса, разделени от 13 години, които бележат етапите в развитието на героинята и нейното преобразяване от „младата, порочна, импулсивна и разрушителна” художничка Анабел в студената, пресметлива и съвършена делова жена, най-младия директор на дирекция Международни отношения в министерството. Следвайки стратегията си за оцеляване в доминирания от мъжете управленски свят, тя си служи с подбрани (не с всички) средства за да стигне до върха, където пребивават бездушни администратори и гъвкави космополити, така необходими за функционирането на съвременната глобална общност.

Анабел напуска Амстердам заради негативната оценка на академията, но и заради смъртта на любимия си баща - единствения, повярвал в таланта й. Разкодирала посвоему тази причинно-следствена връзка, тя заключва дълбоко онази своя същност, която има потребност от изкуство и отключва други свои същности. Отключва Анабел, която управлява живота си, прави само правилни избори, не вярва в любовта, а в секса като средство за контрол и т.н. Връщането в Амстердам след 13 години я изправя срещу собствения й призрак от „сезона на опитностите” и сблъсъкът се оказва дотолкова разтърсващ, че реанимира предишната Анабел: „Все едно никога не съм напускала този град и съм изсънувала тези 13 години”.

Паралелният разказ тече от името на героинята и от името на авторката с интересни конотации между тях, в които несъмнено се преплитат реалното и фикционалното. В този смисъл романът е издържан в стилистиката на постмодерното писане, но за разлика от много други подобни четива, той не е фрагментарен и разпилян, а е подреден и комуникативен, притежава високо IQ, оттам и самочувствие. Той харесва  краткостта, ключовите думи и експресията на директното съобщение, предпочита бързата размяна на реплики пред обстоятелствените определения, държи да стигне до смисъла на нещата и затова му е необходима обратна връзка по същество. Откритостта и толерантността към другостта и чуждото мнение са му присъщи. В web пространството, съвременната internet agora, с подобен вид споделяне се характеризира блогът, виртуалният дневник. Разбира се „Анабел” не е блог, но се съотнася към блоговото общуване, тъй като внася в романовата структура текст в текста, вплита в тъканта на романа (отново в паралел) виртуален дневник, още по-точно виртуално кафене с наименованието „Космополитите” (по аналогия вероятно с цитирания в романа разказ на О'Хенри „Космополитът в кафенето”). „В това кафене ще споделим непринудено идеите си за Европа, идентичността, гражданството и космополитизма. Моите гости сте вие. Добре дошли в кафене „Космополитите”. Вашите гледни точки са точно толкова важни, за да го има това кафене”, гласи поканата към аудиторията. 

В кафене „Космополитите” читателят се отбива 15 пъти за 165 страници, като всеки път след заглавието на кафенето, в подзаглавие, се уточнява темата, която блогърът (авторката) предлага за обсъждане, започвайки със собственото си мнение. Подзаглавия като: „Космополитизъм и национализъм”, „Гражданство и идентичност”, „Евро-Инкубатор”, „Шуман и Шуман” (забавен етюд-фантазъм за омонимичността в имената на Робер Шуман, предложил идеята за ЕС и композитора Робърт Шуман) дават представа за съдържанието на блога, който в някаква степен играе и ролята на отстранен коментатор на космополитното. Иновативният подход позволява на Ирина Папанчева да изложи разсъжденията си върху теорията и практиката на формиращата се днес култура на космополитизма. Подобно на героинята, авторката е сред малцината европейци, допуснати, след спечелване на конкурс за есе, до участие в публична дискусия в Амстердам на тема „Новият космополит”.

Темата положително се нуждае от обговаряне на локално и глобално ниво – достатъчно е само да си припомним драстичните примери със случения и неслучения български еврокомисар - Меглена Кунева и Румяна Желева. Злободневен и информативен, космополитният сюжет в сюжета се откроява в романовия контекст с публицистичен заряд и есеистичен стил, които са особено въздействащи в опозициите родина/не-родина, космополитизъм/национализъм: „Дали тогава космополитът е някой, който е преминал границата на националното, за да достигне пространството на абсолютната свобода и непринадлежност? Възможно ли е да бъдат пресечени нечии корени, без да бъде премахната важна част от неговата идентичност/дух/душа?” Задаването на тези и много други въпроси в кафене „Космополитите” предполага реактивната позиция на адресата, независимо че в качеството си само на читател той не може в реално време да артикулира своята позиция, натискайки клавиша send.

Aко се върнем от космополитното отново към интимното в романа, установяваме, че образът на главната героиня е успореден и противопоставен едновременно на образа на приятелката Ерика. За пореден път паралелът, съпоставката дават мярката за истинност. Ерика, за разлика от Анабел, не променя ценностите си, остава вярна на изкуството и на единствения мъж, но разочарована от него и донякъде изненадана от себе си, намира любовта при асистентката на Анабел, Маги (душата има андрогинна същност).

Обратите на интимното се измерват и с отношението на Анабел към двата пола, което кулминира в драматичната виртуална, после и реална връзка с Никола, в която се оказва, че фантасмагориите извън думите също могат да бъдат опасни.

Не по-малко, но по коренно различен начин, разтърсва героинята срещата с Винсънт, холандския лектор по проекта, на който тя е координатор. Във Винсънт тя припознава изгубената любов към бащата, към разбиращия, прощаващ и бдящ закрилник, която според Едиповия комплекс моделира и представата за любимия мъж. От друга страна, общите естетически позиции, сходните възприятия за живописта на Ван Гог и безпределното възхищение от „Слънчогледите” превръщат деловото запознанство в интелектуално общуване между сродни души. Сближаването на Анабел с мъдрия, прозрял смисъла на живота мъж, познал, загубил и все още верен на единствената си любов, носещ дори името на любимия й художник, сякаш е предопределено. То събужда у Анабел спотаената й същност на художник, възкресява любовта й към изкуството, съживява някогашната й, неистова потребност от рисуване.

Всяка страница от книгата подготвя преживяването на този катарзис, който преобръща съдбата на Анабел, за да я върне към истинския, към същинския й живот, към изкуството.

Динамиката на промяната задават на едно друго ниво и цитатите от Ван Гог (в писмата до брат му Тео) с разсъждения за връзката между живота и изкуството, между човека и природата, между хората.

На едно трето ниво същото внушение е закодирано в магнетичното въздействие на „Слънчогледите” върху героинята - малката Анабел, студентката Анабел и накрая деловата жена Анабел, чиято вътрешна артистична и художническа нагласа надделява над космополитната й обвивка на успял евроадминистратор. Защото „грях е да бъдеш обдарен с изкуство и да не твориш”... 

„Анабел” е роман, прочетен през „Слънчогледите”, една от най-прекрасните картини в световната културна съкровищница, побрала, с думите на Винсънт, целия живот: „Всички етапи от живота в няколко слънчогледови цвята. Раждането, зрелостта и смъртта, всичко се съдържа в тази ваза със слънчогледи”.  

Освен екзистенциалната истина за необходимостта да намериш истинското си „аз”, романът на Ирина Папанчева изговаря и една от най-важните истини за изкуството като пресъздадена опитност. Анабел, преоткрила призванието си, се устремява, 13 години по-късно, не към самоповторението в изкуството, а към себеизразяването, към означаването на смислите на преобразяването, към извеждането на траекториите на истинското живеене. Голямото изкуство никога не се ражда ex nihilo, то иска да бъде предварително изживяно.

_______________________