Отзиви

Вибрационният код на метафората

“Петел от малинов пейзаж” от Николай Милчев

Странното заглавие “Петел от малинов пейзаж”, с което Николай Милчев провокира почитателите си, успява достатъчно добре да ги обърка. Не в налагане на лайтмотив, а именно върху отричането на такъв е построил поетическата си сбирка авторът. Възприел е нелеката роля на медиум, който разпечатва холограмни образи от всеки възникващ звук, дума, енергийно поле, емоционален взрив или социален трус, после ги филтрира през скалата на криптомнезията, дарява ги с живеца на метафоричната недоизказаност и ето как се получава накрая николаймилчевският пейзаж. Самият той го заявява достатъчно категорично, вглеждайки се с откровение в психологическите параметри на поетическото възсъздаване:

Аз пиша със завързани очи,
коремът ми отвътре е хартия.
След сто години ще си проличи
дали съм гладил думите с ютия.
....
Надеждата е бебе с очила,
кърма от мравка, белег от колибри.
И затова в съсирена мъгла
се лутаме очите си да дирим.
(“Някога”)

Тази поезия излиза извън рамките на графичната семантика (класическият стих само ни заблуждава, че четем нещо “традиционно”), сблъсъкът на метафори дори само в един куплет образува калейдоскопична словесна маса, която е на границата на опасното взривяване на логиката. Но кой е казал, че в съвременната поезия логиката доминира? Точно обратното. Но за разлика от редица млади поети, които нахвърлят думичките ex tempore, Николай Милчев проектира лирическия персонаж върху фона на колоритна нетипичност (континюитет на крайни противоположности) и така образността му звучи по съвсем нов начин, символите му отключват несъзнателни реакции у читателя. Поетичното (като видима красота и пречистване) подчинява и отваря друг хоризонт на смисъла. Доверието в истинността на емоцията става компонент на поетическата реалност. Можем ли да се съмняваме в изповедността на монолога:

По-тъжен съм от детска психиатрия.
Душата ми на сол ще се разсипе
да гледам как с очи на Клеопатра
прииждат пясъците на Египет.

(“Сфинкс”)

Или можем ли лековато да подминем тъжно-ироничния реторичен въпрос: “Нима очаквам да ми осребрят/ сравненията, с нищо несравними?” (“Пътека”). Тази фраза е концентрирала сякаш вечният философски въпрос за стойността на кодираното в рими слово – от Омир през
Омар Хайям и Гьоте, до Бодлер и Т. С. Елиът. И точно тук е мястото да разграничим умението да се прояви талантът като комбинация от вдъхновение, мисловен потенциал, словесен ресурс и морално откровение. Николай Милчев обсебва съзнанието на читателя, изхвърляйки всяко псевдоинтелектуално заиграване, излишна патетика и естрадно лекословие. Защото отдавна като истински професионалист е разбрал, че “няма нищо по-фалшиво от поет, който се мъчи да убеди самия себе си, че има какво да ни каже, когато всъщност няма” (Т. С. Елиът).

Творбите, изградили плътта на тази нова книга, са като високоенергийна храна, която е добре да се дозира, за да бъде усетена сладостта и мощта й, а също да доизиграе перфектната си роля на транслатор към моментния катарзис – единственото предназначение на поетичния език, който “смазва човека като гръм или го опиянява като любовно биле” (Ламартин).

Откровеният критически поглед към стихосбирката трудно може да разграничи някакви групи от т.нар. “традиционни теми”. Може би затова и авторът не е обединил определени стихотворения в цикли – оставил е разливането на рими и ритмика да поглъща тематичните вълни в един общ метатекст, в който с равни права са сякаш Бог и Поет, Еротика и Поезия, Зимата и Жената, Нощта и Лятото. И там, сред мъглата на фрагментарното, най-неочаквано се появява петелът, в един модернистичен селски пейзаж, оцветен в звукопис (“Светло”, ”Селски двор”, “Петел”), но без да претендира за пасторалност на жанра. Това са изящни плетеници от парадоксални визуализирани метафори, които поглъщат сетивата ни отведнъж, непонятни причинно-следствени връзки се оказват възможни, дори красиви:

Едно прасенце с алени крила
се рее с пеперудите на двора.
Червен конец, изплетен от мъгла,
И побелели от ракия хора.

(“Селски двор”)

Или:

Петел от малинов пейзаж...
Фрак от вятър и алена фльонга.
Кукуригу с милионен волтаж
разлюлява на слънцето гонга.

(“Светло”)

Тук едновременно са групирани далечни асоциации и близки по тон настроения, така че се постига едно извънвремево мистично одухотворение и читателят си казва:”Това е невъзможното възможно!” Самият автор признава, че “от метафори губи съзнание”, това е висшата награда да изчегърташ душата си и да я облечеш във въображение.

Поезията на Николай Милчев е носител на качествена отлика, тя е категорично персонализирана от стила му и трудно може да потъне незабелязана в океана от надпяващи се нови и стари автори. Рисунъкът често стряска като в платно на Салвадор Дали, но усещането е повече от прекрасно и кара читателя да повтаря прочита, така както есхатологичното предчувствие го привлича, макар да е ужасяващо.

Бих се осмелила да кажа, че поетът е съумял да онагледи полифоничната природа на всеки, който нарича себе си поет: до такава степен разприда нишка по нишка аз-а на пишещия човек, че афоризмите сами се раждат: “Поетите не могат да са живи,/ щом съчиняват песните на Рая” (“Безсмъртна любима”).

Но коя е онази подправка, която присъства почти във всеки образ и като солта на земята е захарта на вдъхновението? Естествено, еротиката (защото любовта е твърде общо понятие, а еротиката оцветява мисълта, както лавата изсмуква въздуха), но това е филигранна еротика, което няма нищо общо с бруталните сексуални намеци (напр. в телевизионните реклами!). Физическият акт е предчувствие за съвършенство – дали е реалност, или не, няма значение. Мълчаливите детайли с еротичен привкус са само сюжет от геометричното предначертание, в което мъжът и жената се срещат:

Чашите – сънени, устните – матови,
няколко капки коняк.
Николко пъти не те изпратих,
сипах ти залез и сняг.

Легнах си дълго и те разливах,
трезвен като луна.
Исках да бъдеш по-мълчалива
 от разтопена жена
.
(“Нощ с принцеса”)

Николай Милчев не търси края на някаква история. За него е важно началото – кълновете на вечерта, възглавницата-цвят, луната с бронзова тояга, пеперудите, чиито крила се ронят... И над всичко се спуска невидимо божествено очарование.

Не случайно споменах смелостта да се приравнят Творецът на думи и Творецът на света. Видимо отричайки свръхестествената си сила, лирическият персонаж разказва за ежедневните измерения на магията, стихията от случващо се и неслучващо се, измеренията на тялото и духа, където две са кодовите думи: обичам и пиша. От тях непрестанно се излъчва енергия, вибрира инстинктивното покоряващо мъжко начало, но с една приласкана “душа на лилия”, която има какво да разкрие на читателя.

Автор: Анжела Димчева-Томова
26.11.2009 г. 10:09
Посетено: 1471
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/8925-vibratsionniyat-kod-na-metaforata