Отзиви

Един германски автор за българското или необходимото сравнение

За романа на Румен М. Еверт "Имигрантката"

Един германски автор за българското или необходимото сравнение


Травматичната съдба на емигрантите, заедно с недоизреченото за демократичния преход, са сред най-актуалните теми в българската литература. Те занимават и германския автор Румен Манфред Еверт (Румен е православното му име) в романа „Имигрантката”, превод Емилия Драганова, ИК "Жанет-45", 2009, първа част от трилогията „Отвъд Ландщрасе”. Този истински литературен прецедент за нашата културна среда естествено подрежда Румен М. Еверт сред нашумели автори като Георги Господинов, Алек Попов, Юлиян Попов, Димитър Динев, Захари Карабашлиев - повечето живеещи в чужбина. След като познаваме техните интерпретации, двойно по-интересна е сега различната (но не непременно противоположна) гледна точка на един небългарин, който също странства по света, а в последните десетина години разделя битието си между Пловдив и Берлин.   

Румен М. Еверт пресъздава образа на българската имигрантка във Виена Лена в момент, който съсредоточава опита и интелектуалната енергия на целия й живот, за да го преобърнат. Или по-скоро да го върнат в руслото на нормалността. На истинското живеене, което се обуславя не от страха, принудата или материалната целесъобразност, а от смелостта да вземеш трудното, но правилно решение. За героинята на романа, една чувствителна и интелигентна жена, принудена да избяга от мизерията в България и да заработва прехраната на семейството си като келнерка в една виенска кръчма, това е преди всичко ценностен избор. Тя го прави в последните 24 часа на старата година, през които ретроспективно пътешества назад във времето, подлагайки на преоценка надеждата си, чрез предстоящия фиктивен брак с Хуго, да намери спасение за децата и себе си. Нейният отказ от мечтаното доскоро австрийско гражданство е продиктуван обаче не от носталгия, импулсивност, наивност или нещо друго от този род, а от абсолютната невъзможност да живее повече без самочувствие, без себеуважение. Рискът сякаш е бил необходимото условие, за да срещне голямата любов. Пол също познава нелекото имигрантско битие, а разочарованието му от западния начин на живот мотивира интереса му към православието и Изтока. Двамата, подсказва краят на книгата, ще намерят себеосъществяването си в България.  

Романът, който проследява пътя на героинята в обществения контекст на соц-а, първите години на демокрацията в България и емиграцията във Виена, е издържан в класическата повествователна традиция на т.нар. Bildungsroman (роман за израстване на личността). Проникновеният разказ за времето на глада, режима на тока, отмирането на гостоприемството, загубата на достойнство, възхода на мутрите, страха за оцеляването и необходимостта - въпреки всичко! - да се справиш, докосват най-чувствителните страни на българската душевност, подобно на „Делнична библия” от Божана Апостолова или „Разруха” от Владимир Зарев. Преди няколко години романът на Зарев за пръв път направи съвременната българска действителност видима за германския читател, който не се интересува кой знае колко от България. Истинската провокация дойде обаче през тази година със скандалната, преведена вече и на български език, книга „Апостолов” на германката от български произход Сибиле Левичаров. Омразата към българския баща и към всичко българско, която неистово диша в този текст, несъмнено е някаква злощастна истина за авторката. Сюжетната едноплановост и стиловата фрагментарност обаче не могат да превърнат произведението в добра литература, въпреки наградата на Лайпцигския панаир на книгата.

Добрата литература, за да остане в съзнанието на поколения читатели, внимателно и отговорно подрежда многообразието на гледните точки, съблюдава причинно-следствената връзка между героите и събитията, избягва както украшателствата, така и предубежденията, и никога не говори като последна инстанция на истината. Точно такъв е многопластовият роман на Румен М. Еверт, който – появил се наскоро след книгата на Левичаров, би могъл да се разглежда и като своеобразна литературна реабилитация на българското. Нещо повече. Превратностите на българското са съотнесени към живота на емигрантите (не само български) в Австрия и този паралел, носещ много истини за човешката болка, усилва посланията. А те споделят, че промяната е истинска, единствено когато се извършва дълбоко в нас; че има избор и вяра, които могат да се случат във всеки един момент от живота; че в йерархията на ценностите разбирането и приемането на другия стоят може би най-високо. Или, както гласи епиграфът на Йозеф Рот към тази книга: „Право да живеят на запад имат всички, които правят жертва, като го посещават”.
Автор: Виолета Тончева
11.10.2009 г. 16:20
Посетено: 1066
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/8609-edin-germanski-avtor-za-balgarskoto-ili-neobhodimoto-sravnenie