Отзиви
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
"Диво лале" на Момчил Петров
"Диво лале" на гроба на Момчил
Излезе от печат “Диво лале” - една от многото неиздадени книги, които кърджалийският писател, родоповед и журналист Момчил Петров остави след себе си като завет за роднините, близките, приятелите. И те, вярвам, ще направят всичко възможно този завет да стигне до повече хора. Родопската романтика и нежност, южняшката тъга от последната му издадена приживе книга “Последния дар” в “Диво лале” е още по-релефна, изчистена, дишаща.
Тази тъга е скътана в нежните точици вътре в чашките на дивите лалета, които виреят само в Родопа, за да бъдат опазени от груби погледи. Не случайно в Крумовградско ги наричат “кальмички” (сърчица). Но преди да се приютят в това най-сигурно място, чувствата на родопчани по застрашената вяра и майчина стряха са битували в наранените им сърца. Макар че за това са винили Родината, а не хората, отнесли се нечовешки. Но попадайки извън Родината, тъгата става многократно по-голяма. Трудно се събира разпиляната по света тъга, казва Момчил в “Диво лале”. Пък и от разстояние, в миговете на отчаяние проглеждаш за изкуствено създадената поради нечии интереси обърканост и болна реалност. Проглеждаш, че доброто не е във външните символи на разпознаване, като кърпите за глава и шалварите, а в сърцата. Започваш да виниш и себе си за заблудите, за това, че си позволил да те манипулират. Разбираш, че няма идея, която да стои над човешкия живот. Че Родината е най-голямата от всичките идеи, но тя е земята и небето над нея, дъхавите цветя и техните корени, от които родопчанинът не може да се откъсне. ”Ние сме диви лалета, не виреем никъде другаде", казва Емин, героят на Момчил. А стръковете на носталгията в душата на напусналия Родината си Халил, другия герой в книгата, никнат в душата му по-бързо и от дивата ръж на хълма над родното му село.
“Големи грехове имам към Родината, казва Емин. - Цял живот против нея работих. Тя е нямала никаква вина… Пък и Турция не ни е раждала, та да ни е родина. Майката и родината са тези, които ни раждат. Само в чужда земя човек разбира какво е Родина. Тя е по-важна и от майката. Ние всички дължим на Родината, а я мразим. Грях е това. Ако Аллах даде да се върнем в Родината, чешма ще построя…”
Навярно затова вече Балканът се преражда, озвучен от сладкопойните чучури на хилядите чешми.
Тази тъга е скътана в нежните точици вътре в чашките на дивите лалета, които виреят само в Родопа, за да бъдат опазени от груби погледи. Не случайно в Крумовградско ги наричат “кальмички” (сърчица). Но преди да се приютят в това най-сигурно място, чувствата на родопчани по застрашената вяра и майчина стряха са битували в наранените им сърца. Макар че за това са винили Родината, а не хората, отнесли се нечовешки. Но попадайки извън Родината, тъгата става многократно по-голяма. Трудно се събира разпиляната по света тъга, казва Момчил в “Диво лале”. Пък и от разстояние, в миговете на отчаяние проглеждаш за изкуствено създадената поради нечии интереси обърканост и болна реалност. Проглеждаш, че доброто не е във външните символи на разпознаване, като кърпите за глава и шалварите, а в сърцата. Започваш да виниш и себе си за заблудите, за това, че си позволил да те манипулират. Разбираш, че няма идея, която да стои над човешкия живот. Че Родината е най-голямата от всичките идеи, но тя е земята и небето над нея, дъхавите цветя и техните корени, от които родопчанинът не може да се откъсне. ”Ние сме диви лалета, не виреем никъде другаде", казва Емин, героят на Момчил. А стръковете на носталгията в душата на напусналия Родината си Халил, другия герой в книгата, никнат в душата му по-бързо и от дивата ръж на хълма над родното му село.
“Големи грехове имам към Родината, казва Емин. - Цял живот против нея работих. Тя е нямала никаква вина… Пък и Турция не ни е раждала, та да ни е родина. Майката и родината са тези, които ни раждат. Само в чужда земя човек разбира какво е Родина. Тя е по-важна и от майката. Ние всички дължим на Родината, а я мразим. Грях е това. Ако Аллах даде да се върнем в Родината, чешма ще построя…”
Навярно затова вече Балканът се преражда, озвучен от сладкопойните чучури на хилядите чешми.
Автор:
Лияна Фероли
Публикация:
25.04.2009 г. 20:47
Етикети:
Посетено:
1981
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/7763-divo-lale-na-momchil-petrov