Отзиви
"Възмездието" на Александър Томов
За новия роман на Александър Томов
Следя от повече от четвърт век творческото развитие на Александър Томов. Свикнах както със силните, така и със слабите страни на неговия творчески натюрел. Харесвам стила му, неговата гражданска активност, критичния патос, с който изпълва книгите си.
Отнасям се с разбиране и към прословутата му продуктивност, към този смайващ египетски труд, който влага при написване на всяка от книгите си, защото разбирам, че такива са изискванията на пазарната икономика – да бъдеш винаги активен и актуален, на позиция при отразяване на актуалните обществени конфликти.
Но не мога да разбера нещо друго – не по-маловажно и съществено за всеки творец. Че не трябва постоянно да променяш убежденията си съобразно политическата конюнктура. И че трябва задължително да поддържаш хигиена на творческия дух, свързана с отговорно и професионално отношение към работата си. Което означава да не се бърза с предаване на готовия ръкопис на издателството, пък било то и „Хермес”, а да се огледа текста поне още веднъж внимателно от редакторска гледна точка и да се изчистят всички пасажи, които дразнят с грапавостта на писането на прима виста, както и онези ненужни цинични термини, без които повествованието само ще спечели.
Винаги съм се чудил защо ерудит като Томов пише на уличен език, по каква причина умишлено се принизява до своите примитивни герои от предградието, сякаш неосъзнавайки, че така пилее и собствения си талант? Това, че описваш простак като Спиро или Тачо – вземам напосоки само два персонажа от „Възмездието”, не означава, че трябва творчески да се принизиш до тяхното ниво. И да станеш небрежен като литератор, което е наистина недопустимо.
Запознатият с лупингите и лутанията на Александър Томов – от бард на режима на Костов до яростен негов персонален противник, ще се диви на протуберансите в хитовите му заглавия от „Новобогаташи” към „Брутално” и сега към „Възмездието”. Радостта от еуфорията на синята победа преминава в лична омраза към лидера, наречен унизително Черния, който дори е взривен и към тотален мизантропски песимизъм и пълно черногледство в последния роман.
Във „Възмездието” няма светъл образ – с изключение на следователя Горанов, който обаче бързо е ликвидиран и изчезва от полезрението ни. Всички останали са жертви на времето и всепоглъщащата власт на парите – от Вета, която тръгва на самотно отмъщение за смъртта на любимото си чедо наркоман - Стефан, до прословутия изедник на предградието Спиро, невярната приятелка Саня и митичните наркобосове Ева и Марин Дамянови.
Създавайки по същество един добре замислен и умело конструиран трилър, Томов не пропуска момента отново да разсъждава за новото Средновековие, в което живеем, за лъжовния преход и робското търпение на масите, за безумната и зверска алчност, обзела голяма част от българите, за презрението на новобогаташите към социално слабите, за липсата на правосъдие и ред в страната.
Всичко това е много хубаво, но е написано доста повърхностно, без необходимата стилистична намеса, а посочените внушения вече струят от всеки негов роман в последните 10 години. Така Александър Томов отново попада в своята клопка да бъде едновременно актуален, интересен, плодовит и занимателен, и както след „Фалит”, усещайки, че моделът му на бестселър по български се изчерпва, спря, ориентирайки се към историческата проза, така и сега - след „Възмездието”, смятам, че отново е необходима почивка и преориентация към нещо ново, свежо и предизвикателно. В дебрите на историята той постигна ценни достижения с „Пурпур”, „Византийски лабиринт”, „Императрица Теофано” и „Оракулът на Дионис”.
Защо да не опита отново, преди да презареди батерията си за следващия криминално-борчески цикъл относно нашата несвършваща Велика криминална революция?
_______________________________
Александър Томов, „Възмездието”, роман, 2009, изд. ”Хермес”, отг. редактор Ангелин Мичев.
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
16.04.2009 г. 13:29
Посетено:
1986
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/7714-vazmezdieto-na-aleksandar-tomov