Живият апостолски дух

Новата книга „Апостоли на българския дух” от изтъкнатия поет и публицист Христо Черняев вече е литературен факт. Тя трудно може да бъде жанрово определена, тъй като е сбор от изящни стихове, критически студии, есеистика и литературни портрети, вплетени в монолитна сплав, където добротата и преклонението пред българското съжителстват с пастелен словесен рисунък и мелодична напевност. А едно жанрово определение едва ли е и необходимо, защото предпоставката за съвременност предполага постепенно заличаване на границите не само между компонентите на изкуството, но и между изкуствата и науките. И защото настоящето катализира динамика, която използва възприятията ни за трансформиране на външната екзистенция в логически осмислени съждения.

Какво представлява споменното минало и трябва ли да бъде забравено и захвърлено в сумрака на преживяното? Навярно подобни въпроси си е задавал Христо Черняев при създаването на книгата, забележителна в своята монолитност и разностранност. „Апостоли на българския дух” е събрала портрети на известни писатели от миналото и от настоящето, съпреживени от автора и добили характерологична наситеност, извлечена от делничността на битието. Показателен е словесният портрет на Атанас Далчев, с когото Христо Черняев се е познавал лично и го преоткрива от дистанцията на времето, озарен чрез изумителната прилика с профила  на Ангела от катедралата на Шартр. В поантата на стихотворението „Зелена звезда”, посветено на Атанас Далчев, Христо Черняев изповядва:

                    И сигурен съм, че земята,
                    покрита с ярка резеда,
                    от другите звезди се смята
                    за най-зелената звезда.

Авторът знае, че България е частица от тази най-зелена звезда във Вселената и съществува като поглед, усмивка, съновидение и памет във вътрешното ни светозарие. Затова книгата е осветена от личности, влюбени в красотите и гордостта на България. Христо Черняев е убеден, че апостолите на българския дух живеят и днес, пренасяйки добродетели от сияйните десетилетия на Високото българско възраждане. С особена любов авторът описва съдбата на родения в Самоков Иван Йончев (1884-1918) – почти непознато за българския читател име, автор на незабравимия боен марш „Един завет” и на няколко поетични книги, изтъкани от любородие.

Чрез биографиите и творческото дело на десетки  литературни творци авторът изгражда и своята биография на поет и общественик, който винаги е защитавал позиции, опазващи българския дух. И когато създава портрети на литературни класици, и когато пише за по-млади от него писатели, усещаме неговите литературни критерии, подчинени на ясни естетически позиции. Така пред нас възкръсват образите на Паисий, Ботев, Вазов, Захарий Стоянов, Алеко Константинов, Яворов, Кирил Христов, Елин Пелин – без които не би могла да съществува съвременната ни литература. Христо Черняев улавя най-същностните черти на техния талант и ги подрежда с прецизна точност в ценностната система на родовата памет. Подходът му само на пръв поглед е импулсивен, воден от емоционална възхита пред делото им. В същността си този подход е подчинен на дълбока вътрешна убеденост. Авторът не подчинява чувствата си на хладната констативност - те преливат в словесното пространство от споменната представа към нравствената символика и съграждат стихове-посвещения. Тази сплав от различни стилистични жанрове създава монолитност на внушението, усещане за нещо ново, почти непознато за родната ни изящна словесност.

Литературният портрет и споменният ескиз се допълват от лиричното посвещение и читателят има възможност да възприеме образите много по-ярки и по-човешки. За литературните ни класици Христо Черняев пише с подчертан респект. Онези, с  които е имал възможността да общува, са изобразени така, че да оставят у нас дълбока следа със своята дарба, човечност, откровеност и скромност. Към споменатия вече Атанас Далчев можем да прибавим имената на Иван Пейчев, Александър Геров, Александър Муратов, Иван Давидков, Дамян Дамянов, Усин Керим, Андрей Германов, Николай Хайтов, Слав Хр. Караславов... Особена е привързаността на автора към Пеньо Пенев, с когото са били близки приятели и заедно са делили несгодите на прехода.

Творческият път на Христо Черняев е свързан съдбовно с поезията. Като завеждащ отделите „Поезия” на в. „Пулс” и сп. ”Пламък”, и отговорен редактор на редакция „Българска литература” в Националното радио през 60-те и 70-те години на миналия век, той не само е запознат детайлно с литературния процес у нас, но е имал щастливата възможност да работи с най-даровитите представители на българското слово и да дава път на по-младите, които и днес не са забравили неговите съвети и щедри жестове.

От върха на своята житейска зрелост Христо Черняев не престава да се възхищава от постиженията на своите връстници и на по-младите си събратя по перо. Ето защо до имената на Никола Инджов, Матей Шопкин, Драгомир Шопов, Велин Георгив, Петър Динчев виждаме и редове, посветени на Радослав Ранчин, Здравко Недков, Ивайло Балабанов, Тенко Тенев, Славимир Генчев, Димитър Христов, Николай Милчев, Боян Ангелов, Владо Любенов... Което означава, че традицията живее, а родната словесност притежава таланта да прелива от поколение в поколение като благата, вечна и неизчезваща българска кръв.