"Животът" – да анкетираш присмехулник

Книгата на Георги Ингилизов за писателя Христо Карастоянов е от особена порода: първото, което тя разколебава в нашата жанрова памет, е представата ни за литературна анкета, жанр, който бе занемарен в последните години; „авторството” е това, което снове в приятелските разговори между двамата, но по-същественото е да се определи това, което живеем, тук и сега, през погледа на един оригинален  писател като Карастоянов, т.е. „живот-ът” по български... Разбира се, разговорът за тази книга трябва да започне в светлината на Радичковата метафора, за „ябълките карастоянки, които съхраняват уханието си през цялата зима”... Езикът на Карастоянов е жив и образен, тръпчив и ясен... но може неусетно да те поднесе, особено, ако насреща му се пречка някой тъмен балкански субект... Винаги съм си мислил, че ако някой може да напише родната ”Възхвала на глупостта”, то  несъмнено туй ще е Карастоянов. Творчеството му  се  вглежда в нашата при-родна неглижираност и примитивност, но сигурен съм, това няма да е някъкъв надменен трактат, макар че писателят владее способността да излита и в абстрактното, а ще е земна и съчувстваща на обикновения човечец  притча...

В началото Карастоянов се „завръща” към детството, което е фундамент на „писателя”; искрено и неподправено писателят, който тогава гледа на света с непредубедени очи, потъва в родовата памет,  съзерцавана от днешния „преходен” ракурс... Той не пропуска да отбележи смяната на политическите контексти и как те влияят на творчеството (му); да бъде твърд в морално отношение и същевременно протеистичен в личностен план;  но той отказва да приеме някаква поколенческа вина, или подобни там дивотии, които се лансираха в началото на прехода, понеже „животът” е... „може би единствен” (Хр. Фотев). Христо Карастоянов е индивдуалист до мозъка на костите си, а хуморът му е зевзешки и  е признак по-скоро за анархически светоглед, отколкото за класицистичен уклон да се възпява държавността като вся и всьо... Как влияе общественото устройство върху човека – това е тематика, която вълнува писателя. „Защо сме такива?” - е въпрос, който го терзае, както и как ни е се отразило обитаването на утопията... нищожността на човека пред гиганстката химера и същевременно величието му да се съпротивлява на идиотщините на историята... Всичко това е откриваемо в калейдоскопичния свят на Карастояновата проза... Това, че е писал стихове, също се чувства в разказите му, в перфектното извайване на детайла, в езиковите обрати... Контрастирането е обикнат прийом, като фона, на който се случват „глупостите и  дивотиите” на битието българско, е здравомислието на един  друг българин, закодиран в нас от нелеката ни историческа съдба... Карастоянов е отворен писател за новото, той ненавижда бикоглавието и закостенялостта. Разбира се, този антидогматичен начин на писане не може да бъде описван, той сам си носи характеристиките, които се съживяват при прочита. Затова и спирам дотук, с горещата препоръка да се изчете книгата за и от Христо Карастоянов, която се е родила с вещото „акушерство” на Г. Инигилизов...


---------------------------------------------
Животът. Георги Ингилизов. София: СУ “Св. Кл. Охридски”, 2008.