Като след дрямка: сладко

Пресечката точно преди Попа вдясно - и си в "Шмиргела". После слизаш по стълби, като внимателно поставяш крак между статуи, чието изражение не можеш ясно да определиш, вдишваш влажен въздух на акварел и прясна боя, чуваш "Бийтълс" - и си потопен в атмосферата на 60-те (по начина, по който са си я припомняли през 90-те).

После започва едно отваряне и затваряне на врати, преследване с думи, съблазняване с погледи и разкази в рими, които в подземието на галерията се чуват като тракане от токчета, като подрънкване на ключове в дамската чанта, като стрелба с костилки от черешов плод… И си мигновено подмамен (като онези мухи!) от подправките и лука, от мириса на изсушени върху вестник билки, от живите спомени за лятото и някогашните плодови страхове на героите. Тя - според стиховете й - млада, компенсираща късната си девственост с предизвикателни речи; той – по-скоро търсещ себе си, отколкото Нея, но двамата някак си много лесно допълващи се. (Може би защото и двамата търсят другия?).

После в търсене на начин, по който да се изрази онова, неизразимото (Любовта?), двамата неизбежно срещат страховете си на най-съкровеното място – клозета (тук находчиво вкаран в действие истински клозет с автентични звуци от пускане на вода от казанчето; колко многозначен може да бъде един такъв звук в поезията на Господинов!). И някак веднага и безнадеждно ти стават любими същите неща, които са любими на героите – пържените тиквички, тревата, зеещата пропаст на Геената – в края на спектакъла се чувстваш така, сякаш си си легнал на сянка край бостана, гледаш небето, слушаш жуженето на мухите и си спомняш неща, които никога повече няма да се случат…

После ти е топло, и радостно, и ти се иска още малко да продължи дрямката.

Не знам как се пише похвала за спектакъл, но браво на режисьорката (София Карастоянова), браво на актьорите (Росица Дичева и Димитър Марков) и браво на авторите (Елица Великова и Георги Господинов). Спектакълът е "Ден за запомняне" и е истинско удовлоствие да се гледа.

Пак!