Отзиви
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
За поетичната композиция на Георги Маринов "Завръщане в Рая"
"... отворим ли дървото, в него има градина"
Поезията е състояние на духовна бдителност. Тя се взира отвъд понятните пространства, преплита пейзажите от познатата реалност с тези от вътрешната същност на нещата. В този смисъл тя е вечно завръщане в пространствата на мечтанието, на символа, на докосването до неназовимото.
Изкушена съм, вместо да измислям думи за думите, които поетът Георги Маринов вече е композирал в една минорна тоналност, да ги продължа като музициране, като вибрация на космическия език, на който говорят представите ни за свръхсетивния свят на душата. Още в началото на композицията авторът ни подсказва с цитат от "Изгубеният рай" на Милтън, че всичко ще се случи След: "И след като смени вида си там последствията, за да види..."
Не очаквам обаче, поради поетичната препратка към Милтън, последващите стихове да бъдат напомняне за ренесансовия хуманизъм в цялата му сложност и противоречивост. Защото полюсите на Хаоса – небето и земята, раят и адът тук не са тема за теологично вдъхновение. Завръщането в Рая е всъщност завръщане към нежността – там, където "страстта дори да е мъдра, е пак беззащитна”, а тревите се вълнуват, че познават стъпалата ни. Това е мястото, в което няма време: „И оттогава колко измина? Колко зелени талази се плиснаха в езерния зид и в мене се плиснаха.”
Няма пространство извън вътрешното пространство на духа, извън сърцевината на избликналия копнеж по място, което няма граници, място на безусловна свобода: „Откъде ще дойдеш не зная, но дойдеш ли, ще раздвижиш всичко, дето ме движи.” В сърцето на човека е истинският свят, там се чуват звуци, пораждат се цветове и цялото това движение е съсредоточено в едно съзерцание, съзерцанието на живота, изпълнен с копнеж. Миг преди да сме повярвали, че акварелният цвят на Музата има женски очертания, поетът ще възкликне: „Но коя си ти, коя си ти – в какво ли не вече проявена?” И това ще ни върне към езика на онази Пустота, която говори с „листо, долетяло от вятъра”, с ромона на реката, с „променения глас на птицата”, със „сянката на смокиновото дърво” – елементи от „въображението на пейзажа”, които могат да бъдат видени само с очите на душата.
Защото какво е любовта, ако не възможност да погледнем на света с пъстри очи, да усетим диханието на Бога в себе си и своето дихание в Бога, да очакваме, че „небето (ще) пламне от небе” и ще ни възвиси... А е толкова просто: „Чуй ме, искам твоите леки пясъчни стъпки. Ако утрото е рекичка, да идем до нея/ да се окъпем в зелените отблясъци.” Защото „Нали всеки човек иска да се роди отново.”
Няма пространство извън вътрешното пространство на духа, извън сърцевината на избликналия копнеж по място, което няма граници, място на безусловна свобода: „Откъде ще дойдеш не зная, но дойдеш ли, ще раздвижиш всичко, дето ме движи.” В сърцето на човека е истинският свят, там се чуват звуци, пораждат се цветове и цялото това движение е съсредоточено в едно съзерцание, съзерцанието на живота, изпълнен с копнеж. Миг преди да сме повярвали, че акварелният цвят на Музата има женски очертания, поетът ще възкликне: „Но коя си ти, коя си ти – в какво ли не вече проявена?” И това ще ни върне към езика на онази Пустота, която говори с „листо, долетяло от вятъра”, с ромона на реката, с „променения глас на птицата”, със „сянката на смокиновото дърво” – елементи от „въображението на пейзажа”, които могат да бъдат видени само с очите на душата.
Защото какво е любовта, ако не възможност да погледнем на света с пъстри очи, да усетим диханието на Бога в себе си и своето дихание в Бога, да очакваме, че „небето (ще) пламне от небе” и ще ни възвиси... А е толкова просто: „Чуй ме, искам твоите леки пясъчни стъпки. Ако утрото е рекичка, да идем до нея/ да се окъпем в зелените отблясъци.” Защото „Нали всеки човек иска да се роди отново.”
Жена, родена сигурно от символизма, а може би от вечния копнеж по неуловимото, което литературните ментори са приели да наричат символизъм. Защото как да обясниш категорично съществуването на виртуална реалност, в която танцува поривът на душата върху крилете на вятъра... Прието е да се сложи някаква рамка, да бъде художествено осмислена и обяснена по законите на синтаксиса изконната потребност на духа да наднича в невидимото и оттам да изсипва в този свят музикални каскади или думи от светлина, превръщайки ги в „неизбежно цъфтене”.
Поетът твори реалността. Той я познава, докосвайки цветовете на разлистените думи и очаква ябълковия цвят да рукне от небето, преди още квантовата физика да узакони научно ефирното празно пространство на атома, където във всяка секунда се случва Сътворението: „аз още жадувам за дълбините на пътя... жадувам да напусна времето с временните му злини и да се заселя в едно тихо пладне, почувствано по-дълбоко от изразеното.” Когато не достигат изразните средства, когато думите, палитрите, които познаваме или музикалните тоналности са недостатъчни, сетивата са задминали познатите възможности и прозират отвъд същността: „Зад клепките на прозиращата отвсякъде същност жадувам.” Това е духовна потребност. Затова и образът на любимата не е просто нуждата от емоционален наркотик, с който да прилъжем сетивата, че действителността от човешки порядък не е препълнила „времето с временните му злини”, а необходимост от жива вода, чрез която душата вибрира с честотата на квантовите трептения, когато частиците на атома се превръщат във вълни, а вълните в частици, и това ни разтоварва от „толкова много човешка тежест”, прави от нас прозрачни същества, съизмерими с диханието на Бога.
„Завръщане в Рая” е един фрагмент, макар и развит музикално в композиция, в която се преплитат няколко различни внушения. От състоянието на изповедност пред любимата, превърната в олтар, до преливане в пейзажа, заедно с носталгичните нюанси на една душа, копнееща да се слее със същността, „прозираща отвсякъде”.
Не бих казала, че този фрагмент изчерпва всички мотиви, идеи, образи и езикови похвати, които населяват поезията на Георги Маринов. В известен смисъл „Завръщане в Рая” е една от вечните теми, темата за Пътя, която намира място и в последната му поетична книга „Тъмнозеленият цвят на нощта”, за която през 2007 година печели наградата „Иван Николов” на издателство „Жанет-45”.
Оцветявайки пространствата на мисълта в тъмнозелено, авторът започва с трикратното повторение на думата „здрач” и това веднага ме кара да направя асоциация с книгата на една от съвременните български поетеси Виолета Христова „Да бъде нощ!”. Нощта е утробата, от която се раждат и най-тъмните, и най-светли поетични видения. А тук от здрача изплуват „покриви като жълтици” и „петлета по покривите”, „които знаят накъде духа духът.”
И въпреки снизходителната гримаса: „всички вие, дето се сражавате с безграничното – в границите на своята зона.”, здрачът е само автотренинг на мисълта, която ще породи цялата мистика и „метафизика на носталгиите”. Затова здрачът по правило не е опакото лице на светлината. На езика на поезията, той е само същата светлина, но погледната с притворени очи. А тъгата е щедра и свята. Защото винаги стои като възможност над „бялото жужене на пчелите”.
И въпреки снизходителната гримаса: „всички вие, дето се сражавате с безграничното – в границите на своята зона.”, здрачът е само автотренинг на мисълта, която ще породи цялата мистика и „метафизика на носталгиите”. Затова здрачът по правило не е опакото лице на светлината. На езика на поезията, той е само същата светлина, но погледната с притворени очи. А тъгата е щедра и свята. Защото винаги стои като възможност над „бялото жужене на пчелите”.
Това, което връща автора към „пепелта от изгоряло слънце”, са разбърканите елементи на земния хаос. Затова и лирическият език на места отстъпва място на памфлетния изказ: например събиращ на едно място непоетичната дума „манифестации” с нейният точен поетичен превод – „нагласени възторзи”.
Но да се върна към думите, очертаващи контурите на поетовия Рай. Дори пишейки за нещата от познатата действителност, авторът сякаш има невидим събеседник. Стиховете му започват като обръщения „между пепелта и носталгията”. И някъде сред цялата тази многоезичност изведнъж блясва като мълния и ни поразява откритието: „Отворим ли дървото, в него има градина”. Именно тази поетова градина е отново намереният рай, който винаги е бил тук – в пространството между думите, запълващ празнината на предметния свят със самата идея за своето предназначение – да ни направи съизмерими с Бога.
Защото, ако „Бог е най-самотното въображение на човека”, както твърди поетът Георги Маринов, то и човекът ще бъде най-самотното въображение на Бога. А то значи, че библейският Рай отдавна е споделен между нас и пътят ни един към друг е отворен.
Защото, ако „Бог е най-самотното въображение на човека”, както твърди поетът Георги Маринов, то и човекът ще бъде най-самотното въображение на Бога. А то значи, че библейският Рай отдавна е споделен между нас и пътят ни един към друг е отворен.
Автор:
Росица Ангелова
Публикация:
21.05.2008 г. 16:36
Етикети:
Посетено:
1070
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/5929-za-poetichnata-kompozitsiya-na-georgi-marinov-zavrashtane-v-raya