Отзиви

Рефлексия за Истанбул и за X Биенале на съвременното изкуство в "Отражения и сенки" - дигитален принт, калиграфия, текст

За изложбата на изкуствоведката Пламена Рачева

Не знам как е с вас, но когато мисля за Истанбул, сравнявам впечатленията си – непълни и недостатъчни, сигурно в някаква степен повърхностни, и всъщност точно заради това – с “Истанбул” – автобиографичното обяснение в любов към родния град на Нобеловия лауреат за литература Орхан Памук. 

Спомняте си от книгата, че в един важен житейски момент той решава - вместо художник, да стане писател. И той става писател, но писател, в чието творчество непрекъснато се усеща сетивността на художника, рисуващ с думи своята интерпретация на света. Например в: “...привечерното черно-бяло усещане, което превръща Истанбул в Истанбул...”, в “Рисунки, които ми създават усещането, че изплуват от някакъв рай отвъд времето ... и се смесват с моето днешно житие...” или в “...тази фотография... в късния час, преди окончателно да се е спуснала над улицата нощта, ги има тези двама души, следвани от сенките им, които на връщане към къщи сякаш носят със себе си и нощта на града, и неговата тъга...“

За Орхан Памук Тъгата на Истанбул е толкова важна характеристика, че той я издига едва ли не в основен персонаж, по-силен дори от любовта: “Колко незначителна в сравнение с тъгата на Истанбул е моята любов...”
    
Извеждам тъгата като акцент в този литературен паралел с изложбата на Пламена Рачева, защото паралелът наистина съществува. Концептуално, но и съвсем буквално – на визуално и лексикално ниво. И ми се струва, че авторката е уловила в своите фотографии точно тази специфична тъга на Истанбул, за която говори Орхан Памук. Тя присъства недиректно и ненатрапливо, но осезаемо - особено след художествената обработка на фотографиите. Живее на ръба на привидностите и се опиянява от сянката и отражението, чиито имагинерни, обратни и обърнати образи усложняват, напластяват, надграждат вероятностите... И провиждат визията, без да я назовават...

Всъщност не се ли крие тъкмо в това очарованието на Тъгата? И нейната непознаваемост? Съзерцателна, поетична, хармонична, Тъгата понякога дори не изглежда... тъжна. И следвайки някаква своя си метаморфоза, се превръща в своеобразна житейска философия. Тя кореспондира с психофизични състояния като медитация и нирвана, улавя вибрацията на парелелно съществуващи светове и граничи навярно с мъдростта...
 
Предизвикателството, което отправя Пламена Рачева към този интерактивен контекст е, че сенките и отраженията в нейната изложба имат своите конкретни адреси и адресати. Още първата творба, с която посреща изложбата, представя сенките от инсталацията с люлките в Антрепо 3 – основната територия на X Биенале на съвременното изкуство в Истанбул. По-нататък се загатват отражения от Ataturk Cultural Centre и експонираната в него изложба, визии от Istanbul Textil Trader's Market, образователния център Kahem в Каdikoy, Santralistanbul и т.н. В каталога местата на заснемане дори са посочени като географска точка под всяка фотография. Сенките в изложбата също са на конкретни хора. Но тази конкретика на субекти, места и обекти не ги прави по-малко анонимни, нито по-малко имагинерни. Това е търсен подход. Същият впрочем, както и при текстовете - изящни поетични миниатюри, които ни въвличат в калиграфския си разказ за видяното/привидяното:

Няма да ви открия
тайната на
ято пеперуди,
които в мрака
са пленили светлина.

Крилете им как вдишват и
издишват тишина,
за да се роди в суета
Деня.

И още:

Не съм с теб,
не си с мен
и защо сенките ни са заедно?

И в кой свят
са те,
в онзи
или са
тук,
сега...

Намирам всичко това за една прелестна игра на паралелност, анонимност и конкретика, в която словото – забележете! - не е в началото. То следва визията. Но изразява същите изначални човешки чувства – вярата, любовта, надеждата, тъгата... Крайният артистичен продукт представлява многопластова рефлексия за Истанбул, в която едното изкуство поражда другото изкуство, а двете заедно се събират заради един международен форум на изкуствата. В Истанбул - магичното conditio sine qua non, за да се случи Тъгата на Орхан Памук.

За да се случи и тази естетска изложба на изкуствоведката Пламена Рачева, като един възможен начин – чрез фантазмите на въображението и на философското съзерцание, да създаваш дълбоко интимно изкуство.
Автор: Виолета Тончева
09.05.2008 г. 22:46
Посетено: 902
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/5811-refleksiya-za-istanbul-i-za-x-bienale-na-savremennoto-izkustvo-v-otrazheniya-i-senki-digitalen-print-kaligrafiya-tekst