"Затворен прозорец" на Евелина Ламбрева

Душата сама си затваря прозореца

Доминиращото внушение във втората стихосбирка на Евелина Ламбрева “Затворен прозорец”, издателство “Книгата”, Варна, 2007 г. би могло според мен да се потърси в този стих от едноименната творба, неслучайно послужила за заглавие на книгата.

Припомням, че нейният дебютен сборник “Скок към слънцето” бе издаден през миналата година от същото издателство (ред. Валери Станков). Веднага се набива в очи различието между двата текста – в емоционално–философски план, в проблемно–тематичен ракурс и даже в интонационно отношение.

Всъщност как от своя “скок към слънцето”, зареден с позитивни енергии и очаквания поетесата се озовава лице в лице със “затворения прозорец”? Какво значение и смисъл излъчва тази метафора, напомняща затворените врати и прозорци в лириката на Атанас Далчев например (”прозорците затворени и черни/ и черна и затворена вратата”). Асоциативната връзка възниква, защото става дума за сходни поведенчески модели и отношения на човека към света в него и извън него. В стихотворението на Ламбрева се визира даже кой затваря прозореца:

    Душата ми с премръзнала ръка
    сама си затваря прозореца.

Става ясна също и причината за този акт на самоизолация:

    В постмодерния ми свят
    нямат място детинските пориви.

Има нещо в този “себичен, фрагментиран, хаотичен свят”, което измъчва духовно лирическия субект, идентичен в голяма степен с авторовия “аз”, въпреки предлаганите материални блага и възможности. Такива има в изобилие, особено в Швейцария, където живее и работи от 11 години авторката като лекар–психотерапевт. По-сложният въпрос е дали това може да направи по-чувствителните и лесно раними хора щастливи. В този кръг на мисли прозират новите нюанси в лириката на Евелина Ламбрева, сред които бих отличил нарастващия интерес към проблемите и дилемите, продукт на самата човешка екзистенция: за самотата и отчуждението в постмодерното общество; за изгубената естественост и чистота; за съзнателно избраната или наложена отвън самоизолация; за търсенето на алтернативи от потискащата студенина и безсърдечност на едно презадоволено, конформистко общество. В този семантичен кръг се разполагат очакванията и представите на поетесата за обичта, видяна образно като “ахилесова пета” (стих. “Обич”); за любовта на жената към мъжа, като спасение от алиенацията и вид бягство от изконния ужас на човека от смъртта ("Любовно”, “Събирай ме”). Няма как да бъде избегнато и присъствието на модерния индивид като “чужденец” в урбанистичното пространство – там, където “...мечтите ми се давят в самота?/ Трамваи скърцат, тромави и строги” и “...единствено дъхът ми/ оставя във очите им следа” (”Градът в неделя”).

В този контекст намират своето място и други особености на екзистенциалното битие, сред които се откроява проблемът за целостта и спасението на човешката душа (стих. “Страхът” и “Душата ми мълчи...”). Тук отново изпъква различието между първата и втората стихосбирка – в “Скок към слънцето” поетесата търсеше начин как да спаси душите на другите, а в “Затворен прозорец” с подчертана саморефлексия търси път към собствената си душа.

Но ако потърсим допирна точка между двете книги, най-красноречиво тя изпъква в стихотворението “Между Матерхорн и Шипка”. Познатата от дебютната книга носталгична болка сега е преживяна по друг начин, поставена е на по-заден план и не е онова доминиращо преживяване на лирическия субект. Освен по-голямата универсалност в идейния замисъл на “Затворен прозорец”, където авторката иска да експонира ценности, емоции и проблеми от по-обща екзистенциално–философска значимост, вероятно има и причини от чисто личен характер. Те винаги се отразяват при конкретния художествен избор на всеки автор.

Навярно животът на поетесата е достигнал етапа на здравословния компромис “между Матерхорн и Шипка”, където липсата на едното се уравновесява от наличието на другото. Разстоянието между тях е определено като “един хвърлей”, което подсказва, че е постигнат онзи modus vivendi, така желан и необходим за авторката - “когато снегът ме топи” между двата планински върха. Нещо устойчиво вече е привързало Евелина Ламбрева към Швейцария и е съвсем естествено човек да остави част от себе си там, където живее и работи в момента.

Иначе как “да спрем времето, сякаш забравило колко сме временни”, споделя авторката във финала на “Затворен прозорец”.

• ПОРЪЧАЙТЕ книгата от книжарница Пингвините - Евелина Ламбрева "Затворен прозорец".

Автор:

Петър Петров – Секретар на Клуб на дейците на културата - Русе

Публикация:

08.10.2007 г. 16:30

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Евелина Ламбрева Затворен прозорец прозорец

Посетено:

1167

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/4594-zatvoren-prozorets-na-evelina-lambreva