Отзиви
"Човешкият глас" - спектакъл събитие в културния живот
Моноопера на Пуленк по Кокто
На снимката: Виолета Шаханова в оп. „Човешкият глас” от Кокто – Пуленк
На сцената съм повече от половин век. Имах щастлива кариера, срещнах се с големи артисти и режисьори, бях оценен по достойнство. През тези години имах поглед и върху операта като артист в драматичните театри на Русе и Бургас. Помня много и добри наши певци и певици, диригенти и режисьори.
Днес българската опера преживява криза, но спектакълът, който видях сега, на Есенните дни на културата в Русе, организирани от неуморната Ива Чавдарова, е нещо съвсем различно. Първото представяне на моноопера от наш изпълнител, при това на такова високо певческо и актьорско ниво! Наистина, Виолета Шаханова, дългогодишната оперна прима, е явление, с което Русе и България трябва да се гордеят. Макар че и за нея важи латинската сентенция: „Никой не е пророк в собствения си град”... Така е, но не бива да е така. Защото постижението й в тази толкова трудна и проблемна роля – във всяко отношение: музикално, сценично, вокално, е постижение от национален мащаб, което първо трябва да се оцени в родния й Русе.
Постановката, дело на талантливия й син, младият режисьор Теодор Стамболиев, възпитаник на Държавната консерватория в София (разбрах, че вече не бил в нашата опера и това много ме учуди!), е достойна за творбата на Жан Кокто и Франсис Пуленк.
Операта „Човешкият глас” е създадена през 1959 година от Пуленк по едноименната пиеса на Кокто от 1935 г. и вече се счита за класика в жанра и за една от най-силните моноопери, писани досега. Към нея посягат само зрели певици и актриси, които могат да понесат това огромно психофизическо натоварване, което изисква ролята. Да бъдеш цял час сам на сцената, без партньори, без почивки и паузи, при това да не говориш или рецитираш, както е при нас, в театъра, а да играеш и да пееш, да преживяваш една силна, разтърсваща драма - това е наистина неимоверно трудно.
Малко певици у нас, а и не само у нас, мисля, могат да издържат подобно изпитание. Виолета Шаханова го издържа с успех. Беше изключително изразителна, музикална, стилна, въздействаща. Трудната роля бе изпята и на отличен френски език, и въпреки липсата на устройство с надписи (имаше програма с пълния български текст), многобройната публика почувства и разбра всяка нейна реплика, всяка фраза.
Нейната безименна героиня преживя една изключително богата гама от чувства и настроения, които разтърсиха публиката. И това бе третото представление на тази постановка – доколкото разбрах, продукция на нашия прекрасен и стилен фестивал „Мартенски музикални дни” - била е показана с много голям успех и на Оперния фестивал в Стара Загора през лятото.
Съпроводът беше също изключителен – Евгени Желязков, редовен партньор на Виолета Шаханова в камерната й програма, свири с вдъхновение и я следва неотклонно. Партията на пианото е също доста трудна, на моменти атонална, в духа на Равел и Дебюси. Между двамата артисти имаше пълен синхрон.
Пестелив, но изразителен бе мизансценът на режисьора Теодор Стамболиев, усетил дълбоко драматургията на тази доста особена творба. На ниво бе и сценографията на Виолета Радкова, „легнала” много добре в театрално-концертната зала „Русе”.
Мултимедията на Димитър Липовански и Николай Василев допълва по един деликатен, ненатрапчив начин мизансцена и допринася за атмосферата на този неповторим, новаторски спектакъл, от каквито се нуждае нашия културен живот.
На сцената съм повече от половин век. Имах щастлива кариера, срещнах се с големи артисти и режисьори, бях оценен по достойнство. През тези години имах поглед и върху операта като артист в драматичните театри на Русе и Бургас. Помня много и добри наши певци и певици, диригенти и режисьори.
Днес българската опера преживява криза, но спектакълът, който видях сега, на Есенните дни на културата в Русе, организирани от неуморната Ива Чавдарова, е нещо съвсем различно. Първото представяне на моноопера от наш изпълнител, при това на такова високо певческо и актьорско ниво! Наистина, Виолета Шаханова, дългогодишната оперна прима, е явление, с което Русе и България трябва да се гордеят. Макар че и за нея важи латинската сентенция: „Никой не е пророк в собствения си град”... Така е, но не бива да е така. Защото постижението й в тази толкова трудна и проблемна роля – във всяко отношение: музикално, сценично, вокално, е постижение от национален мащаб, което първо трябва да се оцени в родния й Русе.
Постановката, дело на талантливия й син, младият режисьор Теодор Стамболиев, възпитаник на Държавната консерватория в София (разбрах, че вече не бил в нашата опера и това много ме учуди!), е достойна за творбата на Жан Кокто и Франсис Пуленк.
Операта „Човешкият глас” е създадена през 1959 година от Пуленк по едноименната пиеса на Кокто от 1935 г. и вече се счита за класика в жанра и за една от най-силните моноопери, писани досега. Към нея посягат само зрели певици и актриси, които могат да понесат това огромно психофизическо натоварване, което изисква ролята. Да бъдеш цял час сам на сцената, без партньори, без почивки и паузи, при това да не говориш или рецитираш, както е при нас, в театъра, а да играеш и да пееш, да преживяваш една силна, разтърсваща драма - това е наистина неимоверно трудно.
Малко певици у нас, а и не само у нас, мисля, могат да издържат подобно изпитание. Виолета Шаханова го издържа с успех. Беше изключително изразителна, музикална, стилна, въздействаща. Трудната роля бе изпята и на отличен френски език, и въпреки липсата на устройство с надписи (имаше програма с пълния български текст), многобройната публика почувства и разбра всяка нейна реплика, всяка фраза.
Нейната безименна героиня преживя една изключително богата гама от чувства и настроения, които разтърсиха публиката. И това бе третото представление на тази постановка – доколкото разбрах, продукция на нашия прекрасен и стилен фестивал „Мартенски музикални дни” - била е показана с много голям успех и на Оперния фестивал в Стара Загора през лятото.
Съпроводът беше също изключителен – Евгени Желязков, редовен партньор на Виолета Шаханова в камерната й програма, свири с вдъхновение и я следва неотклонно. Партията на пианото е също доста трудна, на моменти атонална, в духа на Равел и Дебюси. Между двамата артисти имаше пълен синхрон.
Пестелив, но изразителен бе мизансценът на режисьора Теодор Стамболиев, усетил дълбоко драматургията на тази доста особена творба. На ниво бе и сценографията на Виолета Радкова, „легнала” много добре в театрално-концертната зала „Русе”.
Мултимедията на Димитър Липовански и Николай Василев допълва по един деликатен, ненатрапчив начин мизансцена и допринася за атмосферата на този неповторим, новаторски спектакъл, от каквито се нуждае нашия културен живот.
Автор:
Андрей Медникаров
Публикация:
06.10.2007 г. 00:13
Етикети:
Посетено:
1099
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/4576-choveshkiyat-glas-spektakal-sabitie-v-kulturniya-zhivot