Нещо като нищо на света

* * * 

Моите цъфнали кокичета… 
Февруарският студ ги попари. 
На наказани деца приличат, 
на нечия подранила старост.

Не исках хола да украсяват – 
щеше съвестта ми да ме гложди.
Сега върху земята корава 
нежни главици са положили. 

 А бяха толкова съвършени –
радост за погледа и сърцето. 
Боли ме. Сякаш съм наранена 
и нещо скъпо ми е отнето.

12 февруари 2025 г.

Знам, че срещите никога не са случайни. Знам също, че хората се срещат и се разделят по различни поводи. Нашата среща е в думите – онези, които носят собствено смислово присъствие. Написани от Иванка Павлова, те са изречени и поднесени по начин, който ту те кара да потръпваш, ту да се натъжаваш, леко да се усмихваш или дълбоко да се замисляш.

Със всяка своя стихосбирка тя достига до своите читатели все по-различна и по-малко премерена от преди – с думи, все по-реалистично директни, все по-лишени от някогашната романтична описателност, но останали все така силно въздействащи и неподправено искрени.

Днес ми липсва градината със старата круша, падналите листа и разпилените надежди… Обществените процеси сякаш умъртвиха тази поезия и я оставиха на тезгяха на спомените ми. Сакралната чувствителност е потопена в немарата на делника и захвърлена в някаква илюзорна безкрайност.

Днес думите болят, незарасналите рани кървят, а спомените се опитват да утешат душите ни. Такава безсърдечност ни е заляла, че дори няма упокой за превъзбудената ни мисъл. Дори премръзналите кокичета вече нямат надежда и остават със своите попарени мечти.

Между два свята – в рай от орхидеи 

„Четири разцъфнали орхидеи като облаци от изящни цветове – винена, бяла, розова, жълта. Застоявам се пред тях, разглеждам ги. Какво съвършенство, дошло от нищото – простички парченца кора, които поливам всяка седмица. И от тях израстват тези принцеси, които радват погледа ми и ме карат да осъзнавам ден след ден чудото на живота в багри и аромати.

Велики Боже, какви щастливци сме ние, хората, че си ни заселил в своя рай! Най-простата тревичка е произведение на изкуството. И всичко – от черната земя. Какви програми са заложени в живото и в мъртвото? Защо птиците летят, без да се сблъскват? Какво кара дърветата да разцъфтяват през пролетта и да окапват листата им през есента? Какъв е смисълът на съвършените форми на цветята? А фантастичните обитатели на морето? И най-невероятното – човешката уникалност: да мислим, да говорим, да творим и със същата страст да рушим…

И все по-често усещам как ме връхлита изумлението пред божия свят и устните ми шепнат благодарствени думи.“

„Четири разцъфнали орхидеи …“, Иванка Павлова

Аз, която търси…

„Майчица, свита на кравай. Витае във въздуха неизречената тегоба на близките ѝ: „Няма ли най-сетне да си върви…”.

Животното ли заговаря в нас? Вкопчени в желанието да живеем само за себе си. Какво ни обезобразява така, че пресушава срама и гаси обичта?

Страшни пейзажи на нашата същност…

Връхлита ме и друг спомен. Изпратиха старицата в старчески дом. Уж за да се грижат там по-добре за нея. При чужди хора, при безсърдечни гледачи. Не я виждах вече на балкона да полива мушкатата. След около половин година на стълба пред дома ѝ един скромен бял лист извести, че от този свят си е отишла най-добрата майка и баба.

Какво ли си мисли душата ѝ горе, на небето?“

„Нощни видения“, Иванка Павлова

„За всекиго войната има свое лице – винаги зловещо, но различно. За мене то е свързано с кошмарните сънища в ранните ми детски години. Сънувах воя на сирените и бяга- щото ми семейство към някакво скривалище в Самоков. Аз нямах реален спомен за преживяното, но подсъзнанието ми отказваше да го забрави. Всъщност не цялото ми семейство, а само майка, брат ми и аз. Татко е бил на фронта – някъде в Сърбия или в Унгария. Неговите разкази за свистящите куршуми, за разкъсаните тела на убитите, за безмълвната му молитва Бог да му даде крила, за да се види с нас за последно, допълваха картината. Но аз се прехласвах, когато говореше за красотата на Унгария. За човечността на унгарците, уважавали православните празници на българските войници. За разплакания поглед на една неволно ранена сърна.

Моят по чудо оцелял баща, извървял кървавите пътеки на войната, отдавна се пресели в отвъдното. Пазим като скъ- па реликва костюма му със закачените на него ордени и ме- дали, с който всяка година на Гергьовден отиваше на парада. Познавам войната и от разказите на любимия си български писател Йордан Йовков. От филмите. От историята. И уж се беше отдалечила от нас – цивилизованите хора на ХХI век, но уви! Тя присъства и в моите стихотворения. Вместо възхвала на невероятния божи свят в тях се настани темата за разрухата на къщи и съдби:“

„Кървавите лалета на войната“, Иванка Павлова

Разговор със себе си

„Преживявам труден момент. След като излезе от печат дванайсетата ми стихосбирка „Истинският ми живот. Лирика – избрано“, която възприемам като своеобразен заключителен акорд на своята поетическа симфония, настъпи поредното ми мълчание. Войната на Русия с Украйна, после нападението на Израел над Пакистан, а неотдавна – и атаката на САЩ и Израел срещу Иран. Проглушителните лоши новини, излъчвани от телевизионните канали. Провалът на нашите политици. Подкупността, агресията, робуването на материалното, бездушието на държавата към съдбата на творците на литература и изкуство… Затворих се в черупката си. Усещането за безсмисленост и празнота вгорчи дните ми.

В подобно състояние не бях за първи път. Знаех, че в един момент ще се изтегля за косата като барон Мюнхаузен нагоре към красивото, към достойното, към радостта от живота. Разчитах на голямата си любов – словото. И това се случи. Роди се в душата ми идеята за тази необичайна книга – стихове, тристишия, кратка проза, създадени в редките мигове на вдъхновение и просветление, които ме лекуваха през този мъчителен период. Творби, породени от трусове, които нараняват и същевременно възкресяват.

Мои бъдещи читатели, книгата, която държите в ръцете си, е нещо като нищо на света. Още по-необичайно е решението ми да включа в нея и отзивите за мене, написани след отпечатването на сборника „Другите за Иванка Павлова“ – като негово продължение. Благодаря ви! Без да подозира- те, вие ми помогнахте да надмогна непоносимата болка и разочарованието от света и да осъзная, че има смисъл да се твори дори в наше време – най-тъмно е преди разсъмване.“

„От мене за мене“, Иванка Павлова

Зад привидното отдалечаване, във всяко дихание, въплътено в стих и строфа, Иванка Павлова завещава истина – несъпроводена от мълчание.

Нейното определение за „своеобразен заключителен акорд на поетическата ѝ симфония“ звучи като боледуване, породено от незрялостта на днешната действителност. Навярно и затова в посланието към читателите ѝ, че „държите в ръцете си нещо като нищо на света“, се крият и истина, и противоречие. Защото когато разгърне и прочете която и да е от творбите ѝ, ще открие, че държи в ръцете си не просто книга, а свят от неподправена чувствителност, дълбоко и осмислено усещане за света и споделена мъдрост.

Дано Бог ни дава повече такива „неща като нищо на света“, защото именно в тях се крият смисълът, утехата и надеждата – и тогава ще бъдем по-щастливи.

ИВАНКА ПАВЛОВА

ДО ПОСЛЕДЕН ДЪХ

Стихотворения, тристишия, кратка проза и отзиви

Българска Първо издание

ISBN 978-619-206-318-4

Издателство „Фараго“, София