Славеят на Родопите

В „епохата на празното говорене“ в съвременната българска поезия се откроява един самобитен творчески глас – славея на Родопите от с. Славейно. За родното си село поетесата Славка Мариновска споделя, че „тук всяка пътека е преподавател, а всяка къща е история“. Затова не е изненада дълбокото родолюбиво чувство, изтъкало колоритните песни на поетесата. Не е странен откровеният и безпощаден изказ, породен от протеста пред съдбата на днешното човечество да е „без път…осиротяло, без отечество“; пред страха, завистта, подлостта, предателството, войната; пред обидно-ироничната жертва на поколения у нас, полегнали като мост, за да преминат и пребъдат деца и внуци; пред криво разбраните свобода и „нежни“ революции, обрекли децата на България да дирят по-достоен живот в „родини чужди“. 

И с полупразна чаша във ръка
преглъщам робски глътки свобода…

Робски глътки свобода – оксиморонен израз, който безапелационно представя абсурда на съвременния социум в името на истината. 

Поетесата Славка Мариновска няма навика да замита следите на истината с галантните лисичи опашки на образи, метафори, сравнения. Нейният стихотворен инструментариум е в служба на яснотата, на правдивостта, на таланта да се изговориш и да бъдеш разбран. Тя не се заключва между думите, понеже живее „… с вулкан, заключен в устните“. А бива ли, се питам, вулкан да се заключи? 

Това е само една от причините да възприемам стихотворенията на Славка Мариновска като песни. Защото са волни, необуздани, изпълнени с неудържимостта на пролетна река, която носи и болки и бунтове, и ромон от любов с „пъстървите на миговете щастие“.

А щастието в нейната поезия е също толкова неотменимо, както правото да се съмняваш и противиш, да будиш духа на читателя. То блика от времена, в които „сме били/феи и магьосници, и дъжд,/цъфнали лютичета… Времена на диво естество – / бликащи, клокочещи поточета,/ бяхме цветовете на дървото/ на живота, смях, без многоточия!“ … дори когато светът е забравил да обича „човека – най-красивото стихотворение“. Щастието е избор на гледната точка, на личната сетивност, избор на смисъла – „че смисълът е само в лудите,/ съблекли кратките доспехи/ да полетят над пропастта!“. Останалото е суетност, която не засища жаждата за полет, не възражда паметта, че човекът е духовен Феникс.

Ъгълът, от който гледаш,
обяснява всичко –
тъжни, весели, безреди
са боичките…

Макар и да е мъдра, душата на поетесата е неукротима, чувствителна към граничните състояния, към хазарта, в който властници и бездушници превръщат живота ни. Казвам „ни“, понеже Славка Мариновска не пише интровертно, егоцентрично, а изпява мислите, преживелиците и емоциите на по-голямата част от нашия народ. Естествено, че на някои нейните дръзки стихове могат и да не се понравят, не защото "изкуството не е лъжица за устата на простите фасулковци" (по Пенчо Славейков), а защото думите са куршуми към съвестта на онези, у които тя все още се намира.

Отчетливата гражданска позиция в поезията също не е нещото, което преобладава сред днешните творци. А Славка Мариновска е една от малцината. Но, мисля си, че е един от мнозината духовни емигранти на България:

Сякаш глътнала нож,
криволя през света…
В собствената си кожа
не съм у дома.
…
Но залутана, спомням си
за небето, за Бога,
благодат, влял ми в стомните,
възкресил ме, че мога!
И отново изгрява
в мен спасената Слава!

Това е един бегъл рефрен от песента на родопската харамийка, потомка на бунтовнически род. Нейните песни обаче не са само на един лад. В тях бунтът се преплита с нежността, с неподправената женственост, с любовта към ближния, към малкия човек, към детето, към природата, към театъра, към Бог…

Бъди над низостта – дъга, поанта,
фашизма нечий накажи с любов,
съзрял от скръбна пепел диамант,
защото си короната на Бога!
И нека огънят по пътя ти опърли
вещерствалите в стъпките ти Юди!
Виж в шумата, която те подхлъзваше,
кокичета как вдигат революции.

Поетическият натюрел на Славка Мариновска често ме предизвиква да цитирам – както е случаят с кокичетата по-горе: една от многото оригинални метафорични находки. Убедена съм, че всеки читател ще намери своите си „съкровища“. Полифонична е тази поетеса. Колкото е безпардонна в социалната тематика, толкова е ефирна в лирическите стихотворения – „отвъдна светлина/ от слънчевата нива“, където ръцете на любимия са „бенгалски божества“, а раменете на женствения силует „са залив,/ в който някой ще отплува/ към далечни светове…“, „В поляните на устните ще скитаме,/докато се преселим на звездите…, където и тишината е красива, а брезата „помахва с байрачета зелени“. Магичен Орфеев свят, през който ни водят съкровени строфи, отекващи мелодии от едни по-високи сърдечни вибрации.

В лирическите стихотворения творецът опоетизира темите за: очакването, отдаването, самотата, загубата, несъвършенството на човека, преходността в "съборените кули на телата", компромисът - "кама, която/невидимо ти в себе си забиваш", любовта като избор на душата, единението с космоса, безпрекословната любов на Бог и съкровените разговори с него, детинския копнеж по чудеса, идилията на планинското селце където вятърът „свири на дъски из плевни стари,/с ухлувици жоминка играе“. И между палитрата от метафори и алегории проблясват думички от родопския говор или неологизми като:ухлувици – вместо улулици, жоминка – вместо жуменка; Картъл – вместо непокорна трева, клюни ме – вместо кълве ме; листнало – вместо разлистило…
Богат поетичен свят, красив отпечатък на съдбата, характера, светогледа, 
живота на Славка Мариновска.

„Пиша тичешком през годините“ – това набързо ми сподели тя, представяйки сама себе си като творец. Мисля си, че няма нищо по-истинско от това, да си спътник на поезията и тя на теб. Това е най-висшата благодат на дарбата, понеже без нея ще претичаме през живота безследно, безсловесно, безпаметно. А Славка е от хората, които са щастливо погалени от Бог и винаги е навременно да прочетем нейните книги и да обогатим душата си с нейната опитност.