Покана за педагогика

Покана за педагогика

Граждани! Малка забележка. Напоследък по нашите улици се забелязва стремеж на някои лица от младото поколение да крачат толкова бързо, че се налага ние, старците, да им правим път и да нагазваме в локвите.

Владимир Набоков, "Покана за екзекуция"

Едва ли е прието да се интерпретират научни книги – за тях или се пишат кратки резюмета, или не се казва нищо. Макар че професионалното направление на педагогиката не би трябвало да предвещава такава съдба на книгите си – красиви интерпретации, които да имат желанието да представят разбирането на един текст, свързан с една от най-крехките дейности в този свят – обучението и възпитанието на децата – няма. Самите думи „педагогика“, „обучение“, „възпитание“ присядат и спират какъвто и да било коментар. „Педагогиката“ в нашите географски очертания е белязана с тежка наследственост – празни думи срещу празни думи. Толкова много празни думи, които често пъти, ползвайки силите на различни идеологии и етимологии, държат в стагнация както философията и психологията, така дори и литературата - и дълго (усеща се като клонящо към безкрайно) успяват да задържат така необходимата  преоценката на всички ценности.

Двете нови книги „Еволюция на университетското образование“ (Нов български университет) и „Постпедагогиката. Илюзия или реалност“ (Авангард Прима) на Христо Чукурлиев обаче правят точно това, което дори една интерпретация като тази е трудно да започне. Написани като реакция  - и двете книги правят точно това - преоценката на всички ценности. И макар заглавието на втората книга боязливо да се колебае около същността си, около това възможно ли е да бъде – то много ясно назовава причината за своята поява „да се изпълни със съдържание университетското образование“.

Тази преоценка на всички ценности позволява за двете книги да се говори не само от гледна точка на професионалното им направление, а и от тази - какво означава един текст, независимо в коя наука или стил е - да бъде добър текст. И това е може би първото, което отпуска въжетата, с които педагогиката е привързвана.

Създадени непосредствено една след друга във времето, двете книги разхлабват въжетата и между самите себе си – ако „Еволюция на университетското образование“ е научната книга, то „Постпедагогиката. Илюзия или реалност“ е желаната книга – книгата, която съдържа всичко онова, което в научната книга би изглеждало съмнително. Това личи и от самите заглавия, тъй като в научната система не е прието в заглавието да стоят новоизмислени думи, нито илюзии – а еволюцията е понятие с ранг. Ние не си позволяваме да пишем книги със заглавия като "Живата метафора" на Пол Рикьор, или пък, нещо съвсем недопустимо, като Клод Леви Строс "Тъжни тропици" – което веднага би се приело като намаляващо  научността на книгата, дори тя да би била „Златната клонка“ или „Великият код“.

Но, може би и това е най-интересното между двете книги на Христо Чукурлиев – нито една от тях не се поддава на точната си матрица – пишейки се от автора си, в текста на научната книга се е промъкнала желаната, а пишейки се желаната – тя е придобила една  нова правеща се научност. По този начин, който може би би било редно да се изследва научно и да се конкретизира така, че да се използва и от други – научната книга е станала такава, каквато би станала, ако авторът си я представи като желана.

„Целта на науките е да успокояват онзи, който е влязъл в тях, с това, че му се казват истини, които нямат пряко отношение към неговия живот.“ – казваше професор Богдан Богданов, чийто семинар е представен като форма на обучение в книгата за постпедагогиката. Грижата и в двете книги не е свързана с това успокояване, а напротив – с безпокойството, което точно в този момент пита именно за това отношение.

Всъщност и двете книга са както научни, така и желани – и в това няма нищо, което да ги намали, защото както казва световноизвестният учен в областта на когнитивната наука Джефри Елман - желанията, които се пораждат в нас също са плод на еволюцията. Ето до какво точно е достигнала когнитивната наука: „желанията и потребностите не могат да бъдат усвоени. Те са в истинския смисъл на думата част от това, с което ни е надарила природата. Продукт са, но не на ученето на индивидите, а на промени, осъществили се в течение на съществуването на даден животински вид. Или казано по-просто: смея да твърдя, че целите и потребностите са продукт на еволюцията.“ (откъсът е от академичното слово на Джефри Елман в Нов български университет „Учене, развитие, еволюция“)  Поради тази причина появата както на двете книги на Христо Чукурлиев, така и на понятието „постпедагогика“ изразяват именно достигането до един такъв стадии в еволюцията, в който има необходимост от него. 

От тези две книги „Еволюция на университетското образование“ и „Постпедагогиката. Илюзия или реалност“ на Христо Чукурлиев се вижда и нещо друго, което е важно - абсолютната любов към преподаването – което прави така, че на много места авторът става и герой на своя текст, а това доказва една друга моя теория - че добрият художествен текст е този, който наблюдава и коментира езика си - т.е. съдържа някаква теоретичност - а добрият научен текст е този, който има вграден в себе си сюжет. Още в самото начало на „Еволюция на университетското образование“ е и написано, че историята, през която преминава университетското образование е необходимо не само да се каже, а да се свърже със сюжет. Това експлицитно казване в текста на научната книга е и първото място, което е знаково за нея.

Второто място в тази книга, което може да докаже и по-горе изведените теории, е в частта, в която се представя появата на академичната лекция – форма на обучение, срещу която често се застава в съвременния свят -  "преподавателят може да чете собствен текст-лекция, който съдържа твърдения, открития и тези на авторитети като разяснява на студентите пред себе си неясни и трудни места!", докато "студентите от своя страна си водят записки. Така всеки може да отнесе със себе си своята интерпретация на чутото и да я нагоди към своя случай". Тези примери изненадващо, но ясно дават поглед върху дълбоката сложност, която на лека ръка може да се опрости – заедността в нещо, което се прави и протича в отношение, и двойното интерпретиране-разбиране, което генерира от общото знание собствено знание – нагодено към „своя случай“.

Третото - но може би най-важното, е тънкият начин, по който в книгата за еволюцията се прокрадва необходимостта от критическо мислене и от критика - въпрос, който силно ме засяга – поради моя проект към Национален фонд „Култура“ -  „Недоволният читател“ (вж. www.bogdanbogdanov.net), насочен към все по-голямата липса на критика в литературата.  В частта, в която във висшето образование започва да се използва интернет, Христо Чукурлиев пише "много често между автора и читателите няма никаква цензура или коректив, освен способността за критично мислене". На пръв поглед това изречение изглежда съвсем в реда на нещата - но колко неща могат да се извлекат от него - като например защо в България критично мислене няма - няма рецензии за книги, за филми, за театър, за изложби - дали защото години наред то е било заменяно от цензурата и коректива, поради които се очаква и днес да има нещо, което да е вместо критиката - но да не започва от теб самия, да не излиза от теб - да не правиш ти интерпретацията. Поради тази причина критиката лесно бива заменяна от рекламата, и поради тази причина критиците често пъти са общности от заковани веднъж завинаги авторитети. Но това, което тази книга казва, което напомня,  е – че в съвременния свят истината се преценява спрямо критиката.

Дискусията след представянето на книгите на Христо Чукурлиев избухна в интересна посока, благодарение на професор Васил Гарнизов, на когото тази рецензия дължи заглавието си и който каза, че всъщност критичното мислене е просто мислене. За да се прецени истината е необходимо мислене, но това би означавало, че избледняването почти до изличаване на литературната критика показва голяма криза – тази на липсата на мислене.  Професор Гарнизов изрази и друго опасение – дали тези книги ще стигнат до хората, които  наистина влагат отношение в преподаването. А аз си помислих – дали поканата за педагогика няма да стане покана за екзекуция – защото, ако няма намеса в нещата, които вече са толкова стари и толкова строго конституирани в своите идеологически рамки  (сред науките такава е не само педагогиката) – то ние съвсем скоро ще се окажем сами в локвите, а пътят на новите поколения ще мине покрай нас.

Преминавайки през трите примера от „Еволюция на университетското образование“, както и през много други места и в двете книги – се достига и до едно леко усещане на тъга в текста, до някаква невъзможност, до несигурност, че научното може да бъде желано, а желаното научно. Авторът пише "Понякога си мисля, че това търсене на рецепта, формат за преподаване в университетите, което да е валидно в бъдещето, е като търсенето на философския камък – като конструкция на ума е възможно в мечтите ни, някои си мислят, че са го постигнали, но всъщност такова нещо няма и не може да има." След което казва, че проследяването на традиционните методи на преподаване в текста е калкиране и обяснява какво е калкирането - което е и нож с две остриета - и е нещо, което определено влиза в противобой с еволюцията.

Но това е само колебливо усещане, предизвикано от мащаба на това, което се случва - защото всъщност „калкирането“ в „Еволюция на университетското образование“ доста е нарушило очертанията на отпечатъка и със сигурност водите са надскочили коритото на досегашното („локвата“ – за която Набоков пише), което е довело до „Постпедагогиката. Илюзия или реалност“, и значи „постпедагогика“ не е никаква илюзия – а е резултат именно на тази еволюция, което пък означава, че никак не може да бъде спряна.

 Както вече написах - еволюцията е понятие с ранг.