„СВОБОДНА, СВОБОДАТА СВОБОДА СЪНУВА…“

Има исторически факти, които сякаш са ме пронизали и заседнали в мен още при първи прочит. Принуждават ме да се връщам към тях посред някое внезапно безсъние. Анализирам ги отново и отново, защото искам да се отърва от тях, но е твърде късно – познал съм ги. Проникнали са някъде в мен и продължават да изпълват своя джоб с горчилка, като трън в пета.

През 1794 година Франция ври и кипи. Убийствата в името на свободата, че и на равенството, са денонощни. Гилотината е най-употребявания уред в страната. Хората на Робеспиер арестуват и осъждат на смърт Антоан Лавоазие – откривател на кислорода, считан днес за баща на химията. Причината е, че е предоставял своите изследователски открития и знания в услуга на краля. Върху внесена молба за помилване на учения, някой от устремените борци за свобода и равенство написва резолюция: „Републиката не се нуждае от гении!“. Лавоазие е обезглавен.

Какъв цинизъм! И каква обреченост. Ако погледнем цялата наша следосвобожденска история, тази предопределеност се вписва толкова прекрасно в нея, като шевица в народна носия. Преврати и метежи в името на свобода и равенство. Светлите ни умове избити, елитът ни – подрязан като храст. А свободата – никаква я няма.

В тази книга Венелин Терзиев не търси свободата. Опитва се да открие зародиша на нейното предопределено липсване. Изворът на онова усещате за обреченост, което сякаш е повило с мантия на невъзможност цял един народ. С тази цел анализира неизменната матрица на еснафа, която неизбежно се преекспонира в политическа такава. Защото еснафът не иска да е свободен, той иска да е равен. Но не си признава. Съзнателно или не, облича потребността си, никой да не хвърля сянка върху него, със стремеж към свобода, за която гении не са необходими.

Свободата и щастието си приличат по едно – с тях нищо не се прави. Чувстват се! За целта са нужни възприятия, развити в свободен социум. Ето ви психологичен шок. Тук лишените от сетива, започват да търсят мерна единица – власт, значимост, притежание. Венелин Терзиев го е видял. Разполага с всички нужни знания и интелект да го направи. И като че ли иска да покаже видяното на всички останали.

Събраните в тази книга текстове на Венелин Терзиев са лишени от категоричност. Той не натрапва своите позиции. Показва фрагменти от тях и деликатно изчаква читателят да направи своите изводи. Въпреки тежките теми, изказът е свободен и лек, и сякаш хаотично натрупва снимков материал от различни епохи, фиксирал във времето съдби, възходи и падения. В пъзела откриваме самота, неразбиране, неудовлетвореност – все симптоми на нарушения свободен полет.

Докато чета есетата внезапно се сещам за едно прекрасно стихотворение на Ганчо Мошков.

СВОБОДНА,
свободата
свобода
сънува. 

Каква
безкрайност
свята!

Каква
надежда
дива!

Отново тази безнадеждна безкрайност. Недостижимост, в която човек се изгубва, за да се лута в себе си неудовлетворен. Дали е породена от собствената ни народопсихология? Или фактът, че сме хомо сапиенс – стадни животни с илюзии за съвършенство, ни играе номера, защото най-възвишените ни идеи нямат нищо общо с пещерната ни материя!? Няма как да съм категоричен, но като че ли това са въпросите, които трябва тънко да жужат в нас, докато четем тази книга.