Причастието на Любчо Иванов

Времето е търсило и оставило своите следи, намерило е пролуки, за да дири подслон дори в най-съкровените тайни и ревностно ги е пазило зад най-строго заключените врати. Времето ни е карало да пропиляваме дните си, да осмисляме бедите си и да търсим различни посоки. Времето е лекувало безбройните ни рани и ни е карало да се усмихваме, а понякога дори да плачем от внезапната радост.

Днес времето е поспряло да си отдъхне от скитане и да ни покаже колко сме били ценни за неговото пътуване.

Днес опустошителните ветрове са отминали, светкавичните бури са оставили бледи спомени в далечните ни отблясъци на съзнанието, а усещането е въдворило в себе си спокойствието на душата ни.

Оправдаваме правилността на всяко свое решение с настъпилата мъдрост и се опитваме да не съжаляваме за пропуснатите срещи и раздели. Всичко се опитва да отиде бавно и спокойно по местата си и да намери своята хармонична изразеност. Загубилите сила пориви са притихнали в усамотение, а новите са толкова крехки и неочаквано неустойчиво подвластни на нови терзания.

Спомни ми всичко отлетяло!

Мирисът на хляб от селска пещ.
Дъхът на вино прекипяло.
Бръшлянът ни до стария стобор.
Прага изпотъпкан под вратата –
останка жалка от планински бор.

…

Спомни ми всичко!

Балканът – над него едрите звезди.
Вятърът с дъха на буйнала ливада.
Песента родила се далече…
В самотната ми скъпа вечер,
очите ми върни,
които огрубели не влажнеят вече!

Из „Към времето“, Любчо Иванов

Малкото момче, тичащо по селския мегдан или по планинските чукари на стария Балкан, се е свряло днес в  уютността на големия град и търси своята правдива оценка на преживяното и написаното. Поглежда с присвити очи за одобрението на приятелите и за подкрепата на околните мечтатели. Съпроводена с достолепна искреност е днешната му леко приведена походка, която отчетливо се различава от обичайния за повечето хора ход с едва доловимо поклащане и известна протяжност на движенията, останали му от времената на сибирските му начинания. Не си мислите, че срещите с него са ви съвсем познати. Напротив, той ще ви принуди да се съобразите с неговия ритъм на мислене, с неговите очаквания, дори с неговите желания.

Монотонността ще ви застави да останете по-дълго време заслушани в изреченото и по-малко прибързани в отговорите. Всичко това в онази дълбока бездност на личното познание ще ви намери неподготвени за първата ви среща, а сигурен съм – и за всяка следваща. Реакциите ще бъдат непредвидимо непознати, взискателността – все така настойчиво упорита към всичко и към всеки.Нито един от понесените по криволиците на житейските пътища удари не са успели да укротят тази настойчивост, а са я оставили да се вихри все по-силна и все по-нахална със своята младост.

Разсъмва се отново навън.
Във мен защо не е така –
върховете в секналия сън
да погали първо светлина.

Из „Разсъмване“, Любчо Иванов

Налудно подигравателно му е позволено да се отнася към околната побърканост на света. Очите му вече гледат умиротворително на всяка неразумност и я потупват леко по рамото. Сърцето му е притихнало в обич и очаква своите любовни съзерцания. Светът е събрал своята топлина и щедро я е пренесъл в цветността на листата по дърветата. Те все още са в изобилие и само малка част от тях се скитат по земята, притиснати от нечии враждебни подметки, прибързано крачещи със своите притежатели на обувки.

Шут ли бях
или смешник от весел панаир
на колене в праха като стоях
и канех те със мен в далечен мир?

Дете ли бях
или прозрях това,
което днес дойде –
лицемерие със смях да другаруват
и липсват мойте светове.

…

Но нека панаира продължава!
Не съм аз весел шут,
а рицар, който се изправя.

Из „Съзряване“, Любчо Иванов

Времето и пространството се събират в едно свое очакване, което търси своето прераждане или причастие. Намира своята най-истинска вяра, за да може да продължи.

Нежността е велика вселена,
през която долитам до теб.
И същността ми, от това обсебена,
ме превръща в обичащ човек.

Из „Прераждане“, Любчо Иванов

От сила ти си сътворена.
В очите ти дълбоки виждам скръб.
И твърде малка, за да бъдеш уморена
прозряла си копнеж какво е от мойта гръд.

…

Световете свойте хоризонти ще менят,
правнуците ще идват с вековете
и хората все тъй ще се плодят
повярвали в наследството на синовете.

Но ти недей да се стъписваш,
пред този древен, непроменлив ред,
научи се просто да обичаш
и бъди най-земния човек.

Из „Вяра“, Любчо Иванов

Умората спасителна е сила
понесла ме към сутринта.
Копнеж душата ми приспива
и влюбена мечтае за деня.

Из „Нощта е нежна“, Любчо Иванов

Няма сълзливи очаквания, няма преднамерена искреност, дори излишна болка няма. С непорочността на първото причастие, което подранил търси и превръща в опрощение, прераждане, а може би в нова вяра. Вяра, която с години градихме, а днес тръгваме да променяме. Спомени от разплискани надежди, от разклатени упования и от много предадени приятелства са събрани в написаните редове.

Нека седнем на пейката двама –
стиснали като хлапета свойте ръце.
И вместо игра на старата дама
да препитаме мойто и твойто сърце.

Ей тъй, прелетели общо живота,
как ни се виждат изживяните дни –
от мига на първата огнена среща
до мъдростта, що до нас вече бди?

Из „Равносметка“, Любчо Иванов

Не забравяй, че е рано за прощаване, защото душата и сърцето са оставили в себе си натрупана мъдрост, която трябва да споделиш!

Днес, с поглед през отминалото време, онова поотраснало момче, се обръща към своите  читатели: „Желанието ми за прощаване с теб, уважаеми читателю, сега в моята 76-годишнина, е доброволен и предвидлив опит да изпреваря изненадите на съдбата. Не знам дали ще успея, преди да се разделя завинаги с теб, да подредя своето Причастие в 150 мои избрани поетични заглавия! Но поне вежливо и щедро да съм се простил с този свят, със своите близки и приятели, преди да съм отлетял, освободен от всички земни страсти, към Небитието.

Обичам ви! Живях влюбен в успеха на моето семейство, мечтателно се взирах в бъдещето на своя народ и бях искрено тревожно загрижен за съдбата на човечеството! Падах и се изправях, срещах се и се разделях, вървях и спирах, побеждавах и губих, тъгувах и се радвах, плаках и се смях, обичах и мразих… Но винаги пишех стихове, градих със страст своя духовен дом.

А нали никой нищо не е взел със себе си, разделяйки се с този свят, затова завещавам мечтите си на вас, хора от бъдещето! Прощавам се с всички – щастлив и широко усмихнат!

Посвещавам на тези, които най-много заслужават това – Надя, която не ме предаде и в най-трудните мигове на моя живот, на нашите родители, деца, прекрасните ни внуци и идващата с правнуците ни надежда за бъдещето на този свят.“