"Литания" от Бина Калс

„Литания“ от Бина Калс е стихосбирка, която изцяло оправдава великолепната полиграфия и твърдата подвързия, предоставени от издателство „Изток - Запад“. Книгата е постижение в християнската поезия и доказателство, че за талантливия поет няма недостъпни теми. Посвещението на майката на авторката, което открива книгата, придава личен и интимен характер на стихотворенията, превръщайки всяко от тях в драгоценен момент от автентичност и емоционална искреност.

Книгата е конструирана внимателно, наподобявайки литийно шествие. Самата дума „литания“ се свързва с продължителна, проточена молитва, и това усещане за молебствие и духовност е вплетено във всяка страница на стихосбирката.

Откриващото стихотворение „Господи“ е впечатляващо с дълбоката си духовна и емоционална натовареност и дава тон на цялата стихосбирка, като съчетава искрена молитва и размисли за човешкото съществуване с изразителни и запомнящи се образи.

Даде ни сълзи като дар,
теми за безсъние, дни за препъване.
Заличаваме с мъка петната
от вътрешните стени на кораба,
с който се измъкнахме насред стихиите.
В неволите
с Твоя лик се гледаме.

Сълзите се представят като дар, което е неочаквано и противоречиво. Те са символ на емоционалното и физическото страдание, но също така и на пречистване и осъзнаване. Темите за безсъние и дни за препъване подчертават тежките изпитания в живота. Заличаването на петната от вътрешните стени на кораба създава метафора за усилията на човека да се изчисти и оцелее сред трудностите. Накрая, в неволите, човешкото същество намира утеха и надежда в Божия лик.

Докато четем разписанието
и оглеждаме спътниците,
пак Си сложил пролетта на масата
с вишнев цвят в градините,
с глухарчета, които не стоят дълго по местата си,
с лалета, които и в червено пак не кървят –
свят, способен на любов.

Тук, въпреки тежките изпитания, Господ отново дарява пролетта - символ на ново начало и обновление. Описанието на пролетните цветя като вишнев цвят и глухарчета носи усещане за красота и мимолетност, докато лалетата, които не кървят, подсказват за изящество и красота без болка. Тази строфа подчертава способността на света да създава и поддържа любов, независимо от трудностите.

И Ти се молим горещо,
викаме на всички езици:
без ТЕБ не можем,
без ТЕБ не можем,

накрая се изморяваме,
огладняваме
и сядаме да ядем
сред прохладата сладките ябълки.

Молитвата към Бога е изразена искрено и настоятелно, показвайки зависимостта на човека от божественото. Повторението на „без ТЕБ не можем“ подчертава тази зависимост и нуждата от подкрепа. Въпреки тази духовна потребност, стихотворението завършва с много човешка и земна сцена – умората, гладът и удоволствието от простите неща като яденето на сладки ябълки в прохладата.

Следващите 47 стихотворения са разпределени в 7 раздела без заглавия, всеки от които носи нови тематични и емоционални изживявания.

Първият раздел от „Литания“ предлага разнообразие от теми и образи, които съчетават духовното и земното. Стихотворенията изследват връзката между човека и природата, човека и Бога, и човека и самия себе си.

В едноименното стихотворение „Литания“ пейзажът е описан като застинало движение и създава усещане за свобода и вечност:

Този пейзаж, наклонен към брега,
рисува някакво застинало движение.
Сякаш е докоснал мълния, за да угасне.
Със загриженост мистична
слънцето шлифова пясъка
и в моите обятия
изповядва свободата си морето.

Стихотворението „Атическо слънце“ пренася читателя в свят на митични и религиозни асоциации:

Видях от върха на планината
едно прославяно тяло
да потъва зад хоризонта –
кит, забравил нещо в дълбините.

Авторката използва символи като прославяно тяло, кит и маслинови дървета, за да създаде усещане за древност и тайнственост. Стихотворението размишлява върху истините и тайните на света, като подчертава, че само Божият дух дава плодове, макар и други реалности да са възможни.

В „Летящи риби“ поетесата съчетава образи на море и детство, като използва метафори на вятъра и летящите риби, за да предаде усещане за движение и свобода:

Вятър, пренесъл летящи риби
от далечните морета,
възторга на скали
и раковини,
затворени с целувка,
цвят на миди,
обезсърчен от неподвижност
и от нещо повече.

Тук детството е представено като време на мир и любопитство, докато Йона, изхвърлен на брега, се превръща в символ на пътешествие и Божията подкрепа.

„Благодарения“ е стихотворение, което изразява признателност за красотата и чудесата на света, както и за човешките отношения:

Ти направи земята широка,
толкова, че да могат децата ни,
които живеят надалеч,
да се върнат за ден.

Поетесата благодари за създаването на Вселената, за светлината на звездите и за малките чудеса в ежедневието като морското конче и фоторецепторите в очите ни. Тя подчертава важността на децата и радостта, която те носят.

„Църква на люлката“ ни пренася в свят на поклонничество и религиозна ритуалност:

Чакаме да влезем в яслите Христови.
Как Бог е станал човек,
бил е някога дете –
чувам въодушевената риторика на някого.

Тук авторката изследва връзката между човека и Бога, като подчертава любовта към писмеността и стремежа да оставим следи. Това стихотворение свързва земното и божественото, показвайки как човешкото разбиране и изразяване на вярата може да се прояви чрез думи и символи.

Вторият раздел от стихосбирката „Литания“ на Бина Калс е силно наситен с теми за историческите събития, войната и загубата на човешки ценности. Стихотворенията предлагат размисъл върху съвременните кризи и духовните изпитания, които съпътстват човечеството.

Из стихотворението „На опашката на историята“: 

Бяхме там и всичко изглеждаше наред.
Чисти улици,
хора, показващи усмивките си,
градове, потънали в палми.

Първоначалното описание на един мирен и спокоен свят бързо се превръща в контрастна картина на разрушение и насилие: 

Сега, в сляпото петно на лудостта,
всичко това изчезва.
Не се веят бели знамена,
в цветните лехи покълват куршуми.

Тази драстична промяна подчертава колко лесно може да се изгуби мирът и хармонията, заменени от хаос и война. Новините и рекламите са представени като повърхностни и безсмислени на фона на тези трагедии:

Новините не задълбават в детайли.
Една война, друга война
и рекламите нямат край.

Стихотворението завършва с призив за осъзнаване на загубата на човешките ценности и нуждата от справедливост: 

Спомня ли си някой какво стана с Каин,
къде изчезна брат му,
защо още слагаме брони,
но челата ни се пропукват
и се губим в мъглата?...

В *** „Мина толкова живот“  продължава темата за загубата на мир и хармония в света, като поставя акцент върху личните и колективни изпитания на човечеството:

Мина толкова живот,
в който стояхме защитени в непокътнат пейзаж.
Можехме ли да останем така завинаги?
Нашата люлка се разтърсва от световните стихии.
Единственият ни свят
е толкова зает да се поздравява с бомби.

Тук поетесата подчертава колко крехък е светът и как лесно може да бъде разрушен. Стихотворението изразява загриженост за бъдещето и несигурността, която съпътства човечеството:

По онези земи Бог
ходеше по водата и умножаваше хлябове,
говореше с притчи и обръщаше сърца.
А ние сякаш още седим в лодката
и чакаме спасение насред бурята.

Тези редове напомнят за духовното наследство и необходимостта от възстановяване на вярата и надеждата в един свят, който сякаш е загубил своята посока.

Третият раздел от „Литания“ на Бина Калс е наситен с носталгия, символика и емоционална дълбочина. Авторката умело преплита личното и колективното минало, създавайки силни визуални и емоционални образи. Връзката между поколенията и приемствеността на традициите са централни теми, които подчертават стойността на спомените и наследството в човешкия живот.

Стихотворението „Момиче бере ябълки“ започва с описание на картина на Майстора, създавайки атмосфера на селска идилия и спокойствие, като използва конкретни образи от детството и селото:

Видях я в картина на Майстора
и си помислих – името на баща ми е същото.
Познах я по дрехата
и по онези незабравими стари къщи
зад живи плетове
и среднощни кучета.

Спомените и връзката с миналото се засилват чрез още детайли:

Познах я по начина, по който държи ябълките.
Лишаваха ме от въпроси,
гледки с триумфа на есента
в градини отпреди моя живот.

Есента е представена като време на изобилие и триумф, което носи спомени и наследство.

Исках да я попитам:
„Майко, за кого носиш тези дарове,
къде се намира дървото,
на което са вързали цвят?“
А тя слиза мълчаливо от картината,
взима ме от люлката
и ме прегръща.

Тук поетесата подчертава връзката между майка и дъщеря, като използва символиката на ябълките и дървото. Въпросите, които задава, са риторични и подчертават стремежа към разбиране и приемственост. Майката, която слиза от картината и прегръща детето, символизира непрекъснатостта на любовта и наследството през времето.

Стихотворението „В края на лятото“ започва с описание на топлите летни нощи и носталгията, която те предизвикват:

В онова необичайно топло време не ми се спеше.
Луната като греещ плод в градината
осветяваше тревата.
Седях отвън на стълбите и слушах.
Трябва да предпазя от изсъхване
спомена за това усещане.

Първоначалната сцена създава усещане за спокойствие и интимност, където нощта и природата играят важна роля в съхраняването на спомените. Луната е сравнявана с плод, което подсилва усещането за изобилие и зрялост.

Следващата строфа въвежда още един образ, този на майката, и добавя допълнителен слой на интимност и споделеност:

Само с майка сме на тази крайна улица
и щъркел, който преди залеза долита.
Каца върху електрическия стълб, на изток гледа.
„Висок е стълбът!“, казва майка ми,
иначе и птицата ще поиска да нахрани.

Образът на майката и щъркела добавя елемент на тъга и размисъл. Щъркелът, който гледа на изток, символизира стремеж към бъдещето, докато думите на майката подсказват за нейната загриженост и тъга.

Усещам, че тъгуват двамата.
Тя, защото знае, че е вдовец като нея.
Прошепва тихо: „На баба миличкия!“
И само аз преглъщам премълчаното.

Четвъртият раздел от „Литания“ на Бина Калс предлага поглед към спомените, природата и човешките емоции. Стихотворенията разкриват силата на сънищата, красотата на миналото и мистериите на света. Отличават се със своята лиричност, дълбочина и изящност. Стихотворенията продължават да изследват темите за спомените, природата и човешките емоции, като предоставят на читателя пространство за размисъл и съзерцание.

Из „Нощни спомени“:

Морето иде насън.
Нощта отваря калъфа си
и звездни цигулки протягат струни.
Къде отиват сънищата,
откъде праща своите послания споменът?

В тези редове се усеща метафоричността на сънищата и спомените, които се преплитат със звездите и морските вълни. Църквата на рибарите, описана по-късно, символизира непоклатимостта на вярата и традициите, въпреки промените в света:

Църквата на рибарите
стои на пост,
стегната в кръста си.

Стихотворението „Мъжът на лятото“, посветено Одисеас Елитис, е изпълнено с образи на гръцкото слънце, морето и митовете. Авторката улавя красотата и поетичността на гръцкия свят:

С перо от светлина пишеше
върху солената вода на Егея,
върху топлите пясъци на гръцката самота.

Финалът на стихотворението разкрива тъга по несъстоялата се среща с поета, като замества реалността със символичен подпис от стар моряк:

Късно вечерта в Парос
един стар моряк ги подписа с твоето име,
докато пушеше,
докато пепелта от цигарата му
падаше като черни снежинки
върху страниците и времето.

Стихотворението „Остров“ представя картина на идиличен и безгрижен летен ден, изпълнен с игра и открития:

Цял ден влизахме и излизахме от синьото.
Все си мислех за милувките на живота.

Тук лирическата героиня се отдава на удоволствието от лятото и морето, като носи със себе си спомени и символи на този ден – камъчета и един уморен ангел, които пазят съкровените моменти:

Камъче, камък – цяла дузина,
един уморен ангел, свит като цикада,
оплетена в мислите ми.

 „В музея“ е стихотворение, което обединява миналото и настоящето чрез образи на антични артефакти и съвременни размишления:

Жалко, че онези гледки,
които видяхме върху древна ваза,
вече не съществуват.

Стихотворението разкрива усещането за загуба и носталгия по изчезналите времена, докато същевременно подчертава вечността на изкуството и природата:

Сладкото лице на природата пази
като рентгенова снимка
спомен за минали животи
и далечни времена,
прастари откровения,
цветя на Изтока,
присъствието на река или роза,
които могат да превърнат някого в художник.

Петият раздел е посветен на природата и местата, които авторката посещава. Стихотворения като „Бай Георги от Рила планина“, „Странджа“ и „Пет жени от планината“ са изпълнени с богатство на образи и описания, които предават красотата на българските планини и природа.

Шестият и седмият раздел завършват книгата със стихотворения, които съчетават лични спомени и философски размишления. „Антропология на спомена“ и „Делфин в тревата“ се открояват със своята оригиналност и дълбочина. „Още не съм вързала ветровете“ носи заключителни ноти на размисъл и омиротворение.

Последното стихотворение „Сякаш падам с есента“ затваря книгата с усещане за завършеност и вътрешен мир и оставя у читателя впечатление за дълготрайното послание на поетесата:

Сякаш падам с есента
или нещата се обръщат,
липсват драматични форми.
Под слънцето има място за всичко.

За вълнуващи теории, 
за чудеса в неволите,
за лая на съседското куче,
за полиран от водата камък
с топлината  на един неделен ден,
който не бърза да си тръгва.

Не е за нас да знаем
години и времена,
не е за нас.

Сега ми стига,
че планината отсреща
изглежда вечна.

Стихотворението предава усещането за спокойствие и приемане на времето, което минава. Израз е на мироглед, основан на приемане на промените, където есента е символ на зрелостта, мъдростта и приемането на края на нещата. Служи за завършек на пътешествието през различни фази на живота и на духовното развитие на поетесата.

Прекрасна книга! Истинска рядкост в днешната ни литературна реалност. 

Препоръчвам горещо!