Отзиви

Героите на нашето време "В сянката на големите орехи"

За новата книга с разкази на Марияна Фъркова

Героите на нашето време "В сянката на големите орехи"

В новоизлезлия сборник с разкази „В сянката на големите орехи“ авторката Марияна Фъркова ни среща с разнородните герои на нашето време. Много често те са интелектуалци, хората, които тя добре познава от битността си на творец – поет, писател, сценарист, редактор и съставител на сборници. Мимоходом и ненатрапчиво тя ни припомня всички промени и проблеми през последните 20-тина години, вплетени в съдбите на героите ѝ. Тези изменчиви картини на своето време, неизкореними нрави, градска и натурална природна среда, се преплитат и преминават през погледа ни като на филмова лента в 13-те разказа.

Когато попитах авторката, кое всъщност ги обединява, тя се усмихна – че това са „разкази с неочакван край”, както сполучливо ги е нарекла една приятелка философ – Нина Димитрова. Така че в уж наглед обикновените и ежедневни сюжети има интересни повествователни обрати, заложено е и финото ѝ чувство за хумор – например „едната дъщеря, която не ставала за нищо и другата, която ставала за всичко“. С шеговита, понякога и с по-иронична насмешка насочва вниманието ни към интелектуалеца Тихомир Райков “с натежала от литература глава“, живеещ с чуждите цитати и творби, пиещ всевъзможни алкохолни напитки, буквално за да влезе в живота и „обувките“, както често се казва напоследък разговорно, на големите поети.

В „Дневникът на Борис“ героинята Доротея се изповядва – „Ние пишем за другите. Пишем за тези, с които ще се срещнем, ако не на този, то на онзи свят... Някои искат сами да си отредят желаното място в историята. Това са хората на деня, а те нямат бъдеще“ и констатацията ѝ „ животът навън отминаваше, и то с бясна скорост“. Тази тема предизвиква неволното сравнение с „Книгите“ на Атанас Далчев, защото често трупайки знание, трупаме и печал, самота, разминаване с живия живот и радостите му. Нека си припомним и неговия гениален стих: „До мене ти не стигна никога, о, зов на любовта, и аз изгубих зарад книгите живота и света”.

Самотата, алиенацията, отчуждеността дори от съседите, които изобщо не се познават, жадуващите за любов самотници, се набиват на очи. Вопиющата необходимост от чисто човешка топлина и обич, че дори и по погрешка, прозира в „Не мога да живея без теб“, “Марчела и Марчо“ (разказът с най-неочаквания край), а в „Най-щастливият ден“ дългата празнота от близък човек ескалира буквално до разрив/пръсване на сърцето от... щастие. Героинята ѝ Ирина танцува за пръв и последен път лекокрило, „въртейки се в кръг сама, около другите или около себе си.“

Нещотърсачи на любов са и дамите от „Мъжът от съседната маса“. Опосредствено и Данчо (“Мечтата на Данчо“), съвременният образ на „Джак и бобеното зърно“, който пропилява живота си без любов и най-вече без смислено занимание, освен това – да има най-високите насаждения от боб. Сам приличащ на изпразнена от съдържание шушулка според авторката.

Твърде объркани и забавни са и невчесаните мисли на един шахматист и философ в „Наум Слабаков – историята на един пенсиониран професор философ“, с която искрено може да се позабавлява читателят.

Сякаш току що написан поради своята актуалност е и разказът „Съдбата на художника“, който буквално би бил препратка към злополучния Паметник на съветската армия, разлюлял напоследък обществото. Един текст за наместването на пластовете, за конюнктурните, дори понякога диаметрално различни тълкувания на изкуството и творбите през различни периоди. Нещо, което би било много смешно, ако не беше толкова трагично, и което неминуемо прекършва твореца, докато всички наоколо са уплашени от промените и полюсно разделени! Разказът спокойно би могъл да се изучава в училище като типичен пример за превратностите на всяка епоха и гънещото се в криволици изкуство, насилствено смаляващо и разяждащо твореца и занижаващо общественото възприятие и вкус.

В eдноименния разказ – „В сянката на големите орехи“ костеливите плодчета са одухотворени и се плъзгат като живи същества. Древната тема за насилието и възмездието всъщност преминава като червена нишка през сборника с разкази. Неслучайно орехът в Древна Гърция е бил смятан за храна на боговете, но по-късно – през Средновековието, решават, че ореховото дърво носи нещастие. Така че в книгата орехът е и олицетворение на агресията, алчността, които в крайна сметка никога не водят към нищо добро.

Показани са и престъпността, и неспазването на никакви правила в големия град - “Роко, който избяга от затвора“, „Първа помощ“, отново с усещането за възмездие, незлобливо и неотмъстително, но неумолимо като случване.

Разказите сякаш са написани с изключителна лекота, с наброски на образите, но всички ние добре знаем колко привидно лесни изглеждат рисунките само с по няколко щриха. Лесна изглежда и ролята на всеки талантлив актьор, пасваща му като ръкавица, играейки уж самия себе си. Така е и с разказите на Марияна Фъркова, но отново само на пръв поглед. В тези най-обикновени наглед сюжети за София, за различни топоси и градчета, присъстват и характерните персонажи, и мно-о-ого осезателно живата природа, която Марияна видимо обича. И понеже тя не само пише, но умее и да рисува, всичко това е в подобаващата „разцветка“ и тоналност, детайли, значещи имена на героите, фин хумор и професионален рисунък на един истински творец!

 

Автор:
Анета Рангелова
Публикация:
18.12.2023 г. 13:57
Посетено:
582
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/38288-geroite-na-nasheto-vreme-v-syankata-na-golemite-orehi