Движението на ръцете е част от нейната вътрешна същност

Единствено на клона то остана –
най-горе, на върха – там, сам-само.
От пролетта последното писмо,
от идващата зима – първа рана.

Ръждивозлатно и нямо, и горестно,
напомнящо простреляно сърце,
издигнато в молитвени ръце
на ветровити клони и простори.

          „Последното листо“, Дамян Дамянов

За нея са написани стотици статии, излъчени са десетки предавания и хиляди интервюта. Непреброими са и песните ѝ, които можем не просто да чуем, но и да усетим и дори да мислим. Възхвалявана, обожавана, отричана, пренебрегвана, но винаги различна и единствена.

Самата тя казва за себе си, че живее между обич и омраза. Вокалните ѝ възможности – оценени във времето, характерът – безспорно силен и чувствителен. Усещането за онова владеене на пространството и времето, като че ли ѝ е присъщо и вродено. Мястото за нейната дума – последно и неоспоримо. И сигурно това е част от един труден и не особено лек живот, който изпълва дните и делата ѝ със сила и зрялост.

Далеч преди да напиша тези редове си мислих, че част от съвременното ни просвещение е свързано с нейните послания, с нейните появявания и нейната способност да се отдалечава от всичко, което па̀ри и гори, но да се доближава до това, което е съградено от човешката обич и да пази най-вече достойнството на всички. Съхраняването в такава голяма продължителност от време показва необикновена устойчивост и смисълът от това, което правиш, като част от същността на самото съществуване.

Безспорно тя е забелязана, тя е там, където би искала да бъде, тя е отражение на преминалите години, в които ние всички преживяваме заедно. Тя е част от нашата мъдрост. Интересни са посланията, интересен е начинът на изживяването им, интересно е тяхното превъплъщение и най-вече – начинът, по който те си проправят път, за да достигнат до нашите мисли, чувства и усещания и не на последно място – за да останат там дълго и дори завинаги.

Тя говори по поразително различен начин чрез своите песни, чрез интонацията, чрез своята чувствителност, чрез дишането, чрез неподражаемото спиране и чрез произнасянето по своя неповторим начин на думите, съчетани в определена реалност. Често неизпетите стихове остават неизвестни за много хора, но има и изпети, които също остават неизвестни. За нейните изпети стихове не може да се каже, че просто са станали част от нашите дни, от нашето време, защото те по един особен начин вече са част от нашата история.

„Разказани“, пресъздадени и пресътворени по нейния си начин – като тези на Димитър Ценов:

Дори когато друго нищо нямаш
и нашата любов се слее с времето,
ела с ръцете си при мене само,
с последната им жар, ще те приема.

Обичах те заради тях, ръцете,
изтръпващи от болка и доверие,
треперещи във тишината двете,
в които толкова любов намерих.

          „Ръцете ти“, Димитър Ценов

Движението на ръцете е част от нейната вътрешна същност, която виждаме, част от нейното сценично излъчване, а може би и от способността ѝ да бъде тя самата. Всички, които се занимават със сценични изкуства, ще напишат достатъчно много редове за ръцете, за тяхното движение и за значението му. Но нейните са запазен елемент на онова усещане, което я прави единствена. И когато са широко разперени и разтворени, за да приемат душевния отклик на публиката, и когато са високо вдигнати, за да благодарят, но и да покажат, че всичко това е част от безмерното усещане за време и пространство, изпълнено от един невисок, но много голям човек.

Тишината на очакването, силата на неподправеното отношение за величието на своя род и родина е част от тази същност в изпетите стихове на Павел Матев:

Аз те мисля, родино! И чувам.
Като музика стенеш у мен.
Твойте нощни дървета целувам
и осъмвам от птици пленен.

… Грешна селянка с болка добила
върху сламата в селския пруст
един малък и не много силен,
един български анти-Исус,

който тръгна по тебе невесел
със кама и тракийска торба
и от юноша още се вмеси
във зигзага на твойта съдба.

          „Родина“, Павел Матев

Когато прави равносметка за себе си винаги отбелязва, че хората не я познават и че не се чувства най-умна, нито най-красива, но все пак разкрива себе си чрез думи, като тези от стиховете на Александър Петров:

Веднъж в годината събирам
надеждите си разпилени.
Подреждам ги и ги прибирам
до мислите несподелени.

Веднъж в годината – напролет,
или пък може би наесен,
веднъж в годината изпявам
последната си нова песен.

Веднъж в годината умирам,
веднъж в годината се раждам,
когато любовта откривам,
а след това я разпилявам.

          „Равносметка“, Александър Петров

Не съм сигурен, че с нейната подреденост животът ѝ е хазарт. Него, живота си, тя изпява и със стиховете на Дамян Дамянов. Докосваме го и чрез думите на Александър Петров:

Животът – това е чудо.
Магия, надежда, лудост.
Откривам, откривам всеки ден –
животът тупти във мен.

Животът – това сме ние.
От него не ще се скрием.
Пътувам, но се завръщам пак
и търся отново бряг.

          „Животът“, Александър Петров

И все пак, и най-вече тя е и остава „Българка“:

Всичките птици ще надпея
с мойта песен и моя смях.
Моята хубост ще огрее
както слънцето таз земя.

          „Българка“, Надежда Захариева

Често се питам – как издържа на тази лошотия, която се изсипва – от злоба или от завист, а може би просто защото сме си такива – върху нея. И макар да споделя, че не обръща внимание на това, дълбоко в себе си съм убеден, че всички ние сме живи хора, които чувстваме и усещаме, независимо дали искаме, или не. И че нея, както всеки от нас, вероятно я боли и ѝ е достатъчно неприятно.

Не попитах дали да напиша тези редове за нея и вероятно те ще бъдат приети от различните хора по различен начин. Но при всичката несправедливост на този свят тя е не само наша. Ние я обичаме по собствен начин, ние се гордеем с нея, ние я боготворим и пак ние я отричаме. А тя е и си остава винаги наша и истинска. Затова и трябва често поне скромно и дори незабележимо да ѝ казваме това толкова човешко и лично: „Благодаря!“

А тя винаги излиза последна и е Лили Иванова.

Лили Иванова е родена в Кубрат. През 1963 година Лили Иванова, още неизвестна в родината си, става първият български изпълнител с професионална дългосвиреща плоча – „Recital Lili Ivanova“, съдържаща 8 песни, продуцирана и издадена в Румъния. Поканата и инициативата идват от звукозаписната компания „Elektrecord“ в резултат на истинския фурор, който прави Лили Иванова в музикално-вариететния театър „Константин Танасе“ в Букурещ и привлича вниманието на румънската държавна телевизия.

През 1964 година идва признанието ѝ от българската публика – по време на концерт в зала Универсиада, където Лили Иванова е поканена за подгряващ изпълнител на рок група „Северните тигри“ и Джейн Сверт. Публиката дълго вика на бис името на Лили и създава прецедент, превръщайки изявата ѝ в по-голям акцент от основните изпълнители.

Първата ѝ българска песен, която изпълнява на концерти в периода, в който все още никой не познава Лили Иванова, е „Витоша“, по музика и текст на Михаил Манолов. Но истински популярна в България я прави песента „Събота вечер“, записана през 1965 г. по музика на Йосиф Цанков и текст на Димитър Василев.

Първият ѝ самостоятелен албум, издаден в България от „Балкантон“, е „Пее Лили Иванова“ през 1967 г. В него са включени 12 песни, сред които „Уличката малка“, „Венера“, „Море на младостта“ и др.

Третият ѝ албум е издаден в Москва, СССР („Поет Лили Иванова“, „Мелодия“, 1968 г.). Кариерата ѝ в Русия е впечатляваща през годините, както и медийният интерес към личността ѝ. През 2013 г., по текст на изключителния поет Иля Резник, записва нови български песни на руски език и участва в неговия тържествен юбилеен концерт в Кремълския дворец в Москва на 31 март 2013 г.

През 1969 г. година „Балкантон“ издава албума „Камино“, а едноименната песен от него става емблематична за цялата кариера на Лили Иванова. През 2005 г. песента в нейно изпълнение е класирана на 40 място в престижната класация на вечните световни хитове на „Сони Ериксон“.

От 1966 г. започва нейният успех, който в следващите десетилетия е феноменален и е белязан както от получаването на престижни награди, така и с раждането на едни от най-хубавите български песни, наричани днес „златни“.

Наградите ѝ в областта на музиката са над 20, като първата от тях получава отново извън България – в Братислава през 1966 година е отличена с първа награда „Златният ключ“ за песента „Адажио“ по музика на Ангел Заберски, текст на Йордан Милев, аранжимент – Иван Пеев. Следват още Първа награда от фестивала във Варшава (1967 г), Награда за най-добър изпълнител на фестивала в Барселона (1968 г.), Първа награда и специалната награда „Орфей“ на IX Световен фестивал на младежта и студентите, София (1968 г.), „Златна плоча“ за най-много продадени плочи (над 1 000 000 бр.) в собствената си държава, връчена от Морис Шевалие на „MIDEM“ в Кан, Франция (1969 г.), „Златна плоча“ – Първа награда от „Olimpiada de Musica Pop“ в Атина (1970 г.), Трета награда на фестивала в Рио де Жанейро, Бразилия (1970 г.), Трета награда с песента „Панаири“ в Токио (1973 г.), Първа награда във Виня дел Мар, Чили (1973 г.), „Гран при“ – Първа награда в Париж, Франция (1973 г.), Голямата награда „Златният Орфей“ (1974 г.). През 1996 г. Лили Иванова е удостоена с голямата награда „Златен Орфей“ за цялостен принос.

Броят на концертите на Лили Иванова в България и зад граница е над 10 000.

До момента има издадени 38 самостоятелни албума, над 45 малки плочи със сингли, над 15 компилации и различна продукция, издадена в Румъния, Турция, Испания, Германия и СССР.

През 1997 г. „Международната асоциация на жените“ я номинира за една от най-прочутите жени на XX век. Година по-късно е удостоена с Орден Първа степен „Св. Николай Чудотворец“ от Фонда за международни награди на името на академик Касян в Украйна. Орденът се връчва за допринасяне на доброто по земята и негови носители са имена като Майка Тереза, Елена Образцова и др.

През 1999 г. президентът Петър Стоянов връчва на Лили Иванова най-високото държавно отличие в България – орден „Стара планина“, Първа степен за извънредно големи заслуги към българската култура в областта на популярната музика.

През 2006 г. Руското посолство в България ѝ присъжда Орден „Екатерина Велика“. Престижното отличие на Руската федерация се връчва само на жени. Първият му носител е Маргарет Тачър. През 2009 г. Лили Иванова получава от Министерството на отбраната почетно офицерско звание – полковник от медицинските служби на българската армия, заедно с хладно оръжие – офицерски кортик.

Лили Иванова е първият и единствен български изпълнител със самостоятелен концерт и собствен репертоар в историческата зала „Олимпия“ в Париж, Франция, състоял се на 9 януари 2009 г. Концертът е организиран от г-н Стефан Зашев.

Лили Иванова е първият български изпълнител със самостоятелен концерт в „Арена Армеец“. На 22 ноември 2012 година концертът ѝ в най-голямата зала в България – „Арена Армеец” e напълно разпродаден и става прецедент по многобройна публика от над 15 000 души. Поради огромния интерес, секторът зад гърба на сцената също е отворен за публика. До този момент това не е повторено за никой друг изпълнител. Събитието става повод за създаването на нова категория в Годишните музикални награди на БГ Радио и взима наградата за „Концерт на годината“.

През 2015 г. албумът „Поетът“ (2014 г.) получава 4 пъти платинен статус за стандартите на българския пазар от Българска асоциация на музикалните продуценти (БАМП). Тиражът му от 15 000 бр. физически копия е прецедент в историята на българската поп музика в последните повече от 10 г. За първи път от десетилетия български изпълнител издава продукцията си и на винил. Албумът „Поетът“ е издаден на плоча, произведена в чужбина, чиито тираж се изчерпва мигновено.

През 2015 г. Лили Иванова изнася 3 концерта в чужбина – Лондон, Великобритания (16.05.2015 г.), Торонто, Канада (30.10.2015 г.) и Монреал, Канада (31.10.2015 г.).

През 2018 г. за първи път в музикалната история на България български изпълнител изнася 3 последователни концерта в Зала 1 на НДК (25, 26 и 27 октомври 2018 г.). Билетите са напълно разпродадени десетки дни преди датите.

През 2019 г. Лили Иванова изравнява собствения си рекорд от предходната година и отново изнася 3 последователни концерта в Зала 1 на НДК (8, 9 и 10 декември 2019 г.). Концертите отново са напълно разпродадени седмици преди датите.

Същата година Лили Иванова издава албума „Севдана“ на двоен диск, който съдържа 32 песни и плоча. Албумът носи името на песента „Севдана“, чиято музика е пиесата за цигулка и пиано от Георги Златев – Черкин, написана през 1944 г. По идея на Лили Иванова Живко Петров я обработва и адаптира. Текст – Стефан Вълдобрев, цигулка в записа – Васко Василев.

През 2019 година Съюзът на артистите в България удостоява Лили Иванова с награда – първият по рода си „Икар“ за изключителни заслуги към музиката и културата.

През септември същата година Лили Иванова получава и голямата награда на Столична община – статуетка на Св. София за ярки постижения в културата.

Използваната информация е от официалния интернет сайт на Лили Иванова –www.lili.bg.