За художника на чувствата "звездите са компаси за мечтаене"

„Небе за разказване“ е дебютна поетична книга на Борислав Стоянов. Издава Фондация „Емили“ на поетесата Таня Николова. Редакторската подкрепа е от поетесата Валентина Радинска. Оформлението е на Алекси Алексиев.

Книгата е включена в издателската поредица „Космодрум“. Субсидирана е от Програма „Помощ за книгата“ на Министерството на културата.

Художникът Борислав Стоянов работи с изначални библейски материали – глина, вода, огън. За керамичната форма е необходимо технологично време, за да стане готова. Подозирам, че авторът на „Небе за разказване“ е открил по-кратък жанров път за себеизразяване чрез словото, нареждайки се сред бутиковата компания на художниците-поети.

Наскоро прочетох афористичното: „Авторът пише себе си, а този, който го чете – чете себе си.“ В този смисъл – критическите интерпретации винаги са субективни, но полезни, когато се върнат при автора, защото това движение не е просто кръг, а спирала нагоре за неговото творчество. Това, което е сигурно - в писането на Борислав Стоянов липсва конструкторската амбиция на постмодерниста и манифестният вик на модерниста. Той играе със съзиданието и с разпада като един неоромантик, в колорита на керамиката си – сложни, нежни и топли цветове. И от движенията на мисълта му се получават изненадващо приятни нео-комбинации от познати думи и части от поетични клишета. Той е открил, че паметта и забравата пречистват съзнанието от „изгубени илюзии“. И въпреки, че мечтае за музи-любовници, вярната му спътница тъгата дори в най-сенчестия момент излъчва усмихната светлина. С аналогово очарование авторът ословесява движението и покоя, стремежа към свобода и нуждата от камерен уют.

Стиховете имат разнообразна граматика на приобщаване – често авторът се обръща директно към реципиента, нерядко поетичната картина е пресъздадена от дискретен наблюдател, а най-експресивно натоварените (и най-кратки) творби са затворен монолог.

Заглавието „Небе за разказване“ съдържа в себе си много възможности – колкото и да се губи в тъмните завеси на отчаянието, лирическият герой всъщност гледа нагоре, към небето. С меката самоирония, че надали ще бъде съвършен в техниката „сфумато“. Но никой не ще успее да го лиши от радостта да опита да рисува въздуха с думи.

Още в първото стихотворение авторът признава оксиморонната парадигма: перото ще се приземи, за да пише историята на човека, който иска да бъде като птиците.

„Събирам перата си,
обрулени от житейските вихри. ...
Пиша думи, които неусетно
се превръщат в стихове, ...
Пиша, за да бъда като птиците.“

В много от творбите задава въпроси: „Ще ме обикнеш ли?“; „Ще ме обичаш ли?“ – с ясното съзнание, че не очаква отговор, а смисълът е в самото питане и свобода от всякаква привързаност.

Откриваме далекоизточна красота и мъдрост във фразата „снегът зеленина сънува“. И съвсем хармонично възприемаме въображаемата картина на щастие, която липсва в реалния момент.

Темата за неизбежната раздяла, чиято граница е смъртта, е интерпретирана с тревожно усилие. Поетичният изказ компенсира донякъде окончателното мълчание на липсващата любима и естетизира мъката по нея:

„Отпивам бавни глътки тишина.
Тишина, настаняваща се в пространството,
приютявало те довчера.

За да не крещи душата ми от болка,
за да остане място, където
да те обичам тихо.“

Авторът не определя любовта, не я атакува със сравнения и метафори. Както казва Екхарт Толе в „Гласът на покоя“:„Щом липсват бариерите на понятията, любовта присъства естествено във всички човешки контакти.” Затова стиховете за любовта печелят доверието на читателя – както с ненаситното фиксиране върху любовното чувство, така и с внезапното отричане на писането за нея:

„.. За любовта не трябва да се пише.
Тя трябва да е просто – дишане.“

Дори и в този контекст, книгата „Небе за разказване“ е една колекция от неповторими отпечатъци от различни животи. Книга, която вече живее извън своя автор, освободила място в съзнанието му за следващи поетични посоки, очакваща своите добри читатели.

Срещнах за пръв път писането на Борислав Стоянов в едно издание на Джобен фестивал. Направи ми впечатление, че при едно от първите представяния на неговите опити, той беше помолил неговия брат да прочете текстовете. Като че ли имаше необходимост да чуе думите извън своята психофизика. След време на следващо издание на Джобен фестивал той представи книжното тяло в една уверена кондиция. Характерно е за пишещите т. нар. „изповедна поезия“ след дебют да активират четенето си на други поети, на теория за поезията, да се стремят към разговори, общуване, слушане, участия в четения. Това се случва и с художника Борислав Стоянов. И това е пътят към последващо откриване на собствения поетичен глас.

Още за "Небе за разказване" в Културни новини: https://kulturni-novini.info/sections/4/news/37909-premiera 

Снимките са от личния архив на Борислав Стоянов