„Семейство Адамс“ – мюзикълът – от Бродуей в Пловдив

Дори и за най-скептичните почитатели на съвременния музикален театър е очевидно, че през последните години жанрът на мюзикъла се радва на небивал интерес у нас. Знакови за световните сцени заглавия шестват триумфално, особено на летните ни фестивали, където билетите за представленията свършват със завидна скорост. Безспорната „мюзикъл-мания“ привлича на спектаклите на открито разнообразна публика, нерядко определяща себе си като „неподготвена“ за сериозната класическа музика и поради това отнасяща се с неохота към висококачествени оперни и балетни представления, и симфонични концерти, но с удоволствие посещаваща мюзикъли.

Вярно е, че благодарение на специфичния си арсенал от изразни средства, жанрът предлага достъпност на посланията, допълвани от завладяващото съчетание: музика – говор – танц. Явен е и стремежът на постановчиците у нас да предлагат най-вече хитови заглавия – с доказан успех сред публиките по света. И въпреки рисковете при представяне на подобни жанрови образци – изискващи както постановъчна смелост, така и адекватна зрителска увереност, че ѝ се предлага развлечение от най-висока проба, все повече театри и постановчици залагат именно на тях, в негласната си надпревара за повече зрители. 

Известни са множество филмови и телевизионни адаптации на комиксите за вампироподобните персонажи – създадени още в далечната 1938 г. от Чарлз Адамс, но мюзикълът „Семейство Адамс“ (The Addams Family), е първото сценично шоу, базирано на характерните герои и с не толкова отдавнашна премиера на Бродуей – през 2010 г., последвана от национално турне за представянето му в САЩ.

Разбира се, режисьорът Петър Одажиев и Държавна опера Пловдив предварително са били наясно с рисковете, които крие представянето на толкова нашумяло заглавие, още повече – като премиерна кулминация на тазгодишното издание на Opera Open на Античния театър в Пловдив. Успехът на мюзикъла „Fame“ („Слава“) на Хосе Фернандес, Стив Маргошес и Жак Леви през миналата година, явно също е повлиял за това поредно смело решение, осъществено със съдействието и на формацията Софийски Музикален театър. Похвално е, че съвместно са приели предизвикателството и в изострената конкуренция с други популярни заглавия, за да се заемат с постановката на български език именно на този бродуейски мюзикъл. 

За мюзикъла и неговата сценична история

Сюжетът на мюзикъла е напълно различен от историята на екранните герои от оригиналните анимационни и фентъзи-комедийни филми. Така в шантавия – преобърнат наопаки свят на мюзикълното семейство Адамс, да си тъжен – всъщност означава да си щастлив, да изпитваш болка – означава да живееш в постоянна радост, затова и смъртта, и страданието са част от семейните мечти. Но това странно семейство, трябва да се справи с много от предизвикателствата, пред които е изправено и всяко друго семейство по света – децата растат и заявяват себе си по категоричен начин. Това е и фокусът в мюзикъла на Андрю Липа, Маршал Брикман и Рик Елис: поколения наред от фамилия Адамс са живели според собствените си ценностни традиции, затова Гомес и Мортиша биха били щастливи да продължат да живеят по същия начин. Любимата им дъщеря Уензди обаче, вече е пълнолетна – осемнайсетгодишна и е готова да поеме по свой собствен път. Тя се е влюбила в Лукас Байники – симпатично, умно момче от “нормално” семейство от Охайо, а това е възможно най-неприемливият кандидат, който семейство Адамс могат да си представят! Като капак на всичко, Уензди е поканила семейство Байники на вечеря, за да може двете семейства да се опознаят. Ето как в една съдбовна, но и безкрайно забавна нощ, фамилните тайни се разкриват, а взаимоотношенията на двете семейства са подложени на изпитание. И изпитанието е решаващо преди всичко за семейство Адамс, което се оказва изправено пред най-ужасяващото нещо на света: ПРОМЯНАТА!

За постановъчната работа на режисьора

Постановката на режисьора Петър Одажиев несъмнено е новаторска. И това новаторство се състои не само в уникалното художествено единство, което режисьорът постига чрез убедителния синтез на визуалната естетизация на сценичното пространство с пластичната сценична форма – като изразно средство в музикалния спектакъл. Както и с всеки отделен елемент – актьорски, вокален, танцов – на пародийната полифония, изграждаща своеобразната жанрова специфика. В търсенето на нова постановъчна формула, Одажиев ефективно успява да обедини условността на театралното с фантазността на музиката и в резултат да постигне необходимата ярка ексцентрика и жанрова емблематичност – провокиращи съвременно и атрактивно полифонично сценично решение.

Творчески вдъхновено – с въображение и интуиция, режисьорът убедително се справя с предизвикателството да намери пресечната точка между конфликтността на музикалната драматургия и актьорските превъплъщения. По този начин, изпълнителите постепенно формират собствена персонажна специфика – с разпознаваеми архетипни характеристики и съответна постановъчно-режисьорска идентичност. Одажиев детайлно разработва заложения пародиен код на историята, като надгражда актьорската игра, обогатявайки я чрез експресивни актьорски похвати с острота и сила на внушението.

Режисьорът свободно смесва „боите“, използвайки различни стилистично-жанрови подходи, с препратки към бурлеска, екстраваганца, ревю – при това ги експонира не само в изображението, но ги извежда и посредством актьорската игра. Нещо повече – той не се колебае да подчертае външната експресивност на мимиката и пластиката, както в говорните, така и в музикалните сцени. А с хармонизирането на двата плана – драматичния и вокално-танцовия, спектакълът реално постига своята жанрова уникалност в синтеза: музика – драма – танц – изображение.

За работата на актьорите

Всички изпълнители в постановката сполучливо се стремят да изиграят определено характерно чувство: на влюбеност, на съчувствие, на ярост, на равнодушие, на щастие – да го окрупнят до възможния максимум и да му предадат подходящата и най-изразителна външна експресия. Така, по стилистика на актьорската игра, спектакълът заприличва на оживял рисуван филм. Разказът върви като в приказка, но с иронични вметки (в т.ч., познатите ни родни песенни цитати, като: „Тръгнал кос, с дълъг нос“ и „Бяла, спретната къщурка, с две липи отпред“). И съотнесена с актьорското присъствие, стилистиката на спектакъла нито за секунда не излиза от приказната пародия – своеобразен триумф на мюзикълна визуалност.

Свидетелство за условността на куклено-типажната режисьорска трактовка на мюзикълната драматургия, са и диалозите. Неслучайно, те вървят в прекалено забързано темпо и превъзбуденост на речта като цяло, включвайки едва ли не патологичната маниерност на Мортиша (в ролята: Юлия Йорданова–Керана). Преувеличеността в емоциите (като в кукления театър) присъства и в патосната игра на Гомес (Евгений Арабаджиев), на Мал (Даниел Русев), на Чичо Фестър (Цвети Пеняшки). А до техния максимум са доведени чувствителността на “студената” Уензди (Калина Костова), изтънчеността на Лукас (Виктор Ибришимов) и на Алис (Марияна Панова). Ексцентричният маниер на игра на Мама Адамс (Димитър Ангелов) и на Пъгсли (Матей Минчев) – с точната доза стремителност и порив, доизгражда стилистичната картина на хармонираща с пародията актьорска игра. И като финален щрих на тази своеобразна, създаваща илюзия за “оживели” рисувани герои картина, са Лърч (Николай Бачев), Братовчеда То и Нещото (Мария Атанасова).

За визуалното решение на спектакъла

Сценографът Петко Танчев и костюмографът Николина Костова–Богданова, постигат ярък художествен ефект и сила на въздействие на спектакъла именно с приказната свежест на изображението и подтикват към впечатляваща сценична динамика. Магическият свят на “Семейство Адамс” оживява посредством пищността на цветовете, смесването на декоративни жанрове, гротескови лица, готически елементи, а подчертаната динамика на визуалния език поддържа идеята за скрита “светлина” и в тъмната страна на живота.

Както е известно, театралният костюм в мюзикъла е изключително важен постановъчен елемент – най-вече, защото в него актьорите и танцуват. С други думи – от костюма в голяма степен зависи и типът танци, които избира хореографът. В организирането на пластически постройки за настоящата постановка, Амедео Джунта залага на “многоцветна“ танцова композиция от различни стилове: Бродуей, модерен танц, джаз и характерни заемки от Боб Фос – повлияни от „зомби“ стила на предците на „Семейство Адамс“. А с експресивната пластика на телата си, танцуващите актьори изпълняват не само хореографско-драматургична функция, но и постановъчно-стилистична – с гротескно-изкривените фигури, организирани динамично, паралелно с репликите им и със светлинните ефекти. Всичко това, целенасочено създава усещането за приказност – вярна стилистически, динамически и емоционално на спецификата на мюзикъла.

За музикалната интерпретация

Още с началните тактове на увертюрата, оркестърът – под диригентската палка на Вилиана Вълчева, ни въвежда в колоритния музикален свят на Липа и до края на спектакъла активно допълва впечатлението за своеобразен естетически феномен. Вълчева демонстрира тънко разбиране за трактовката на жанра и музикалните номера логично “навлизат” в драматургията, като я коментират и кореспондират по смисъл с цялостната емоционална атмосфера. Най-общо, музикалният и хореографският стил в “Семейство Адамс” могат да бъдат определени като “еклектични”. С това те напълно съответстват на жанровата смесица в решението на сцените, както и на калейдоскопичния начин, по който е създадена визуалната линия на спектакъла.

И без преувеличение може да се каже, че постановката на мюзикъла „Семейство Адамс“ предлага първокласно развлечение за всички сетива. Тук всеки зрител припознава „своята“ част или части от общото усещане за удоволствие и наслада от случващото се на сцената – преобразявана до неузнаваемост от динамично променящите се изображения на 3D мапинга. Благодарение на него и традиционните за нестандартната фамилия Адамс символи – прилепи, паяци, насекоми, населяват причудливи призрачни зали, приземия и подземия. По същият декоративен начин и подовата настилка, и предният план на сцената допринасят за мистичното внушение на пространствата в иначе добре познатия ни Античен театър – приютили и превърнали в разбираеми, и дори в „симпатични“ абсурдните персонажи на мюзикълното „Семейство Адамс“.

____________

Снимки: Александър Богдан Томпсън / Държавна опера Пловдив