Отзиви

Един ден като един живот в "Не ви познавам" от Теодора Димова

Саморефлексията като съпротива срещу манипулацията

Един ден като един живот в "Не ви познавам" от Теодора Димова

Харесвам проникновеното писане на Теодора Димова, което ненатрапчиво, но категорично се настанява в чувствата и мислите, правейки ни емоционално и ментално съпричастни към вълнението, което я е подтикнало да пише. И си мисля по този повод, колко е хубаво, че на 20 и няколко години, Теодора Димова престава да се съпротивлява на желанието да пише и се отдава окончателно на тази страст, чиято природа, както саматя тя казва в едно интервю, не е безобидна.

„В писането писателят е особено уязвим и раним и затова трябва да живее в своеобразна аскеза. Писането ражда нещо, което до този момент не е съществувало в познатия ни свят, то се зачева в тайнство и неговият край е неизвестен. Веднъж започнеш ли да пишеш, ти ставаш слуга на своето писане“, споделя Теодора Димова в речта си „Драматизмът на писането“, която произнася при връчването й на Голямата награда за литература на СУ „Св. Кл. Охридски“ 2022 г. И продължава: „Наградата увенчава писателския труд с глътка радост, но наградата не е най-голямата радост. Въпреки всичко най-висшата радост е драматизмът на самото писане. Ако пишехме за награди, нямаше изобщо да съществува литература“, убедена е Теодора Димова.

Започнах с тези цитати, за да изведа от тях мисълта за писането като морален акт, който дължиш – най-напред на самия себе си, а след това и на обществото. Такова писане е не просто личностна изява, а израз на инстинкта за самосъхранение - на отделната личност, оттам и на обществото като цяло.

Именно на този етичен и мисловен порядък са подчинени всички книги на Теодора Димова - романите „Емине“, „Майките“ с Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt; романа „Адриана“ с преводи във Франция и Чехия, екранизиран от реж. Петър Попзлатев във филма „Аз съм ти“ с 5 награди от НФФ „Златна роза“ във Варна; романа „Марма, Мариам“, с Националната награда „Хр. Г. Данов“ за българска художествена литература. Добавям тук и наградата „Хр. Г. Данов“ за цялостен принос в българската книжнина, за да стигна до романа „Поразените“, който получава най-много признания - Роман на годината, отличен от НФ „13 века България“, наградата за проза на ЛК „Перото“ и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. „Поразените“ е първият чуждоезиков роман, удостоен с френската литературна награда „Фрагонар“.

Едно от най-щастливите събития в 100-годишната история на Варненския драматичен театър е първата театрална адаптация на „Поразените“ в България, постановка на режисьора Стоян Радев Ге.К., музика Калин Николов. Премиерата на 2 октомври в пандемичната 2020 година постави началото на поредицата от спектакли във Варна и страната, разтърсващи не по-малко от четенето на самия роман. Не преставам да се възхищавам на толкова точно намереното заглавие. То предговаря женската мъка и болка на Райна, Екатерина, Виктория и Александра по близките им, преследвани и убити от т.нар. Народен съд, станал възможен след съветската окупация на България през 1944 г. В драматизацията Стоян Радев няма голяма намеса, той просто оставя словото на Теодора Димова да упражнява своето въздействие. А нейното слово е силно, истинно, изповедно, докосващо, изгарящо. Знам как актрисите Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Петя Ангелова и Полина Недкова понякога трябваше да прекъсват репетициите, за да си поемат дъх и да се отърсят поне за малко от огромния товар на текста, от спомена за преживените жестокости и унижението на техните героини. Тези, които са гледали спектакъла, знаят по себе си каква следа в съзнанието оставят монолозите на Поразените. Спектакълът не слиза от афиша, предизвиква все по-голям интерес и което е най-хубавото – привлича млади хора. Този, донякъде неочакван, но толкова знаков факт оборва всеобщото кахърене, че младите хора били повърхностни, не четяли, не се интересували от изкуство и т. н. Анкетите ни с тях, както и обсъждането, което проведохме с ученици от IV Езиковa гимназия във Варна показват, че в обратната връзка с аудиторията никога не бива да се генерализира. Можем да сме спокойни - максимата, че всичко зависи от качеството на изкуството, което се предлага, продължава да бъде валидна. Въпреки всичко.

Теодора Димова е първата българска писателка, която с „Поразените“ насочва вниманието на българското общество към необходимостта да се изправим лице в лице с недалечното минало, като отхвърлим манипулативните прочити за него и му дадем оценката, която то заслужава. Случи се наистина. Огромният отзвук от „Поразените“ постигна това, което не успяха да постигнат съществуващите досега исторически текстове и художествени артефакти по темата. Важно е: „Защото непознаването на миналото винаги води до изкривяване на паметта за истината и ни осъжда да живеем в унизителния свят на лъжата“. Този цитат от сп. „Le monde”, публикуван върху последната корица на „Не ви познавам“ е смисловата нишка, която свързва предишната с новата книга на Теодора Димова.

„Не ви познавам“ е своеобразно продължение на „Поразените“, което проследява съдбата на Александра – най-младата героиня от „Поразените“. Тя е наш съвременник и в „Не ви познавам“ ние преминаваме, заедно с нея, през пандемията, протестите, войната в Украйна, отношението към Русия. Изложението тече в типичния за Теодора Димова поток на съзнанието, който поглъща читателя с умението на писателката неусетно да ни приобщи към разсъжденията на героинята. Това интригуващо писане е основна характеристика в стила на Теодора Димова. Въздействието му се дължи и на още едно силно качество, което го извежда от територията на нарцистичното вглеждане в себе си, за да успореди личното със социално-политическото, в търсене на причините за загубата на християнските добродетели и постоянното раздвоение в обществените оценки за добро и зло, морално и неморално.

България, в която на всеки протест веднага се противопоставя контрапротест, прилича на едно от онези добили особена популярност предавания Pro et Contra, в които съвременните медии неумело се опитват да подражават на древните философи, като изправят един срещу друг двама събеседници - единият излага аргументи в подкрепа на някаква теза, а другият излиза с аргументи против. И както плюсът и минусът взаимно се унищожават, резултатът от това зрелищно замерване с различните гледни точки би трябвало да е нулев. Но не е така! Защото дебатът в епохата на постистина печели този, който умее по-ловко да манипулира емоциите на аудиторията за сметка на фактите и експертните мнения. Как се случва това, е описал още Оруел в своята антиутопия „1984“. През 2023 Теодора Димова поднася български примери за манипулирането на общественото мнение и жонглирането с всевъзможни внушения, чийто ефект, раздут от социалните медии, обикновено се излива в езика на омразата. Всички битуваме в този жалък контекст, който, за съжаление, не е антиутопичен, а съвсем реален.

Но ето какво се случва с Александра. Като драматург, публицист и радиожурналист, тя е заслужила името си на уважаван творец с влияние в обществото, но това не пречи същото това общество - или по-точно антиваксерите - да подемат хейтърска кампания срещу нея, заради интервюто ѝ в защита на ваксините. Свидетели ставаме на ожесточеното настървяване срещу другия, срещу различния и колко лесно то може да излезе извън контрол, подменяйки толерантността и свободата на мнение с езика на омразата и диктата на по-гръмогласния.

Тази сюжетна нишка се вписва, заедно с други подобни, в голямата тема на „Не ви познавам“ – подмяната на демократичните обществени процеси и манипулацията на личността. Олицетворяват ги бившият министър Константин и бившият депутат Гарбовски - провалени политици, които гъвкаво мимикрират и отдалеч се подготвят за завръщането си с апломб на политическата сцена. Зад новия им ляв проект, облечен в популистка обвивка, стои финансовият гръб на олигарха-мафиот Начо Пясъка – нищо ново в тази актуална схема на политическото перпетуум мобиле, захранвано от стремежа за лично облагодетелстване. Разпознаваме лица и ситуации от криминалната хроника, намесата на силните на деня в работата на медиите, идентифицираме генералния директор, който си позволява да спре националното радио и т. н. Читателят открива в колко много посоки романът изговаря българската злободневност. Аз, като филолог, се забавлявах със страниците, в които се осмива модното английско “Waw“ и други такива езикови - и не само - залитания. Като парвенюшката и жалка “Merchandising” стратегия за продажбата на нова козметика, като част от идеята на въпросните двама политици за бъдеща книга на Александра в прослава на Начо Пясъка. А името на Гарбовски,  подозирам, води етимологията си от англ. “Garbage”, боклук.

Александра не крие гражданската си позиция към съвремието, притежава дори сетива за бъдещето, но те се оказват недостатъчни, за да провиди чудовищното предложение, което ѝ отправят Константин и Гарбовски. Те се опитват да я съблазнят с четвърт милион евро за да се откаже от досегашните си разбирания и използвайки имиджа си на публична личност да се превърне в рупор на техния политически проект. С други думи - да се превърне в един от онези платени политически тролове, за които разказва, вече със средствата на есеистиката, другата книга на Теодора Димова „Молитва за Украйна“.   

Цинизмът на това свръхаморално предложение кулминира в ехидната констатация на двамата, че Александра няма как да откаже. Защото, ако откаже, те ще извадят на показ не само хомосексуалната връзка на нейния съпруг, но и документи, които разкриват роднинството ѝ с престъпника Начо Пясъка. Той - оказва се - бил син на незаконната дъщеря на баба ѝ Райна, която – спомняте си от романа „Поразените“ – е принудена да легне с полицейския началник, с надеждата да спаси болния си съпруг в затвора. Тайна, която Райна отнася със себе си в гроба. Ужасът на това неизговорено минало надвисва над Александра. Някогашните убийци се завръщат чрез своите наследници, за да продължат издевателствата, изнудването, мръсното си дело над техния род. Кошмарът и потресът нажежават съзнанието на героинята и тя - парализирана от отвращението, обидата и унижението, стоварили се толкова неочаквано върху нея, не само не съумява да реагира адекватно, а дори приема да подпише декларация за поверителност и обещава да даде своя отговор на предложението до края на деня.  

Това е денят, в който светът на Александра се срива. Това е отровеното от миналото настояще. Това е злото, което може в един ден да зачеркне живота. Един ден като един живот.

За да изведе ясно това внушение, Теодора Димова разполага действието на целия роман в един ден. Прави го с изключително майсторство. Сгъстената емоция на наратива, подхранван от нотки на автобиографичност, усилва саморефлексията на героинята. Нейният постоянен стремеж към анализиране на света събужда желанието за диалог и в този смисъл „Не ви познавам“, макар да носи монологичен характер, е подчертано интерактивна книга. Не може да не реагираш на нещо, което толкова дълбоко засяга всеки от нас. Затова, вървейки с Александра по софийските улици, през спомените или виденията ѝ, читателят разсъждава, заедно с нея, над такива екзистенциални въпроси, като: Защо злото е толкова силно? Може ли да устоим? Как да се съпротивляваме? Отговорите зависят от всекиго, но и от всички нас заедно. Ако имаме сила, ако имаме достойнство, ако имаме вяра, може и да устоим... Ако!

Симптоматични в този смисъл са моралните терзания на Александра, които буквално пронизват целия роман - тя не може да си прости, че веднага не е отхвърлила арогантното предложение, перфидната манипулация, дяволската покана да се отрече от себе си. Непоносима е дори мисълта, че въобще е допуснала да бъде въвлечена в коварните планове на престъпниците. Престъпниците, на които в евангелската притча Христос отказва да седнат от дясната му страна с думите „Не ви познавам“.

Автор:
Виолета Тончева
Публикация:
28.07.2023 г. 16:41
Посетено:
1291
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/37397-edin-den-kato-edin-zhivot-v-ne-vi-poznavam-ot-teodora-dimova