Отзиви

Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив

Екипът с диригент Григор Паликаров сътвори поредно чудо с шедьовъра на Верди

Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 1
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 2
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 3
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 4
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 5
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 6
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 7
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 8
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 9
Пет дебюта в главни роли в „Дон Карлос“ на Държавна опера Пловдив: 10

 

Григор Паликаров е от диригентите, които обичат предизвикателствата, най-вече към самия себе си. Доказвал го е неведнъж. След като през това лято пое немислимия за негови колеги риск да дирижира с четирима дебютанти в главните роли „Ернани“ от Верди, постановка на Държавна опера Варна, в Пловдив с изключение на Родриго Маркиз Поза (Свилен Николов), останалите петима протагонисти в класическата вердиева творба „Дон Карлос“ излязоха за първи път на сцената в тези роли под неговата палка.

„Ако правим сравнение с „Ернани“ на Варненската опера, където бяха четирима дебютантите, не че партиите им са по-леки за пеене, но драматургията на това заглавие, свързана с оркестровата фактура, е далеч по-лесна – казва Маестро Паликаров. – „Дон Карлос“ е една, бих я нарекъл, симфонична опера на Верди и тук дебютантите не просто трябва да пеят и да играят, те трябва да се вплетат в тази сложна фактура, която е тежка не само за тях, а и за всички участници. Така че предизвикателството беше по-голямо, но в интерес на истината, когато ми го предложиха, екипът на Опера Пловдив беше много честен да ми каже: „Това те чака, това са хората“, и аз – понеже обичам предизвикателствата, а и познавам без изключение всеки един от певците, го приех, тъй като човек трябва да си поставя винаги пред себе си нови и нови предизвикателства.

Поработихме здраво, трябва да кажа – с певците отделно, с оркестъра, всички заедно. Това, което исках да се случи, се случва. При дебюта е важно да покажеш това, което си постигнал, а не поради някакви психологически или други пречки да не го изявиш и публиката да не разбере колко всъщност ти си подходящ или колко добре си се подготвил за съответната роля.“

Независимо от обстоятелството, че „Дон Карлос“ вероятно е най-дълго преработваната от всички негови опери, тя е сред предпочитаните и от постановчиците, и от публиката творби от зрелия период на Верди. Написана между 1863-1867 г. по класическата драма на Шилер, тя възпроизвежда събития от испанския кралски двор в средата на XVI век, но алюзията с периода на борбите за освобождение на Италия и спънките по пътя на обединението на Родината на композитора я правят изключително популярна още с появата ѝ. Верди написва заглавието за Гранд Опера в Париж по либретото на Жозеф Мери и Камий дю Локл, и под въздействие на мрачната атмосфера в двореца Ескуриал, която сам е доловил по време на посещението си там.

Зрителите в Дома на културата „Борис Христов“ в Пловдив имаха за пореден път възможността да се докоснат до магията на Верди във възстановката на 20-годишната постановка на Нина Найденова. Тя е представяна с успех в редица европейски страни и в САЩ. Впечатляващата трактовка на творческия екип, с участието на незабравимите Борис Стойнов (сценограф) и Цветанка Петкова-Стойнова (художник на костюмите) пренася драмата на Шилер в символичен затвор. Цялото действие протича около и зад решетки, ярък символ на несвободата на всеки от главните герои и на невъзможността им да постигнат така жадуваното право на избор. Сковаващата атмосфера на описваните събития донякъде е смекчена от красивите костюми от епохата, от впечатляващото осветление и от специалните ефекти. В редица моменти зрителят има чувството, че съзерцава картини на стари майстори с живи участници.

Вечните теми за любовта, самотата, верността, предателството и разкъсващата човешката душа ревност са пресъздадени убедително и ненатрапчиво чрез цялостната атмосфера на спектакъла. В тази история няма само силни или слаби, победители или победени, палачи или жертви – всеки от протагонистите попада в някоя от тези роли с развитието на силно драматичния сюжет.

За разлика от други Вердиеви творби, в които се редуват контрастни музикални пасажи, в „Дон Карлос“ водещата драматургична линия доминира трагедийния заряд на произведението.

„След обвиненията към ранния Верди, че използва оркестъра като голяма китара, (което всъщност би било по-честно да се каже за оркестъра най-вече на Белини може би и донякъде – на Доницети, защото дори от ранните си опери Верди използва оркестъра все пак по-пълноценно), той обръща внимание на тази симфонизация на фактурата на оркестъра и вплитането на вокалните партии, като всяка от тях е сложна за изграждане сама по себе си – подчертава Маестро Паликаров. – Това не е типът опера, в която певецът може да пее и оркестърът лесно да го следва. Не, тук драматургията върви заедно. Тоест ако в „Ернани“ може да има повече такива места, в които дори и дебютантът да мръдне насам-натам, ние лесно да сме с него, тук това не е възможно в такава степен, а и не искаме великолепната, гениална музика на Верди, неговата музикална драматургия, да страда по какъвто и да е начин.“

Вероятно тази е причината по време на целия спектакъл за максимална концентрация и стегнатост от страна на солистите, на хора и на оркестъра, без да се преминава в педантично следване на музикалния текст. За нелеката си творческа задача Маестро Паликаров се доверява и на опита на единствения от шестимата протагонисти, със забележителен творчески стаж в партията на Родриго, Маркиз Поза – баритонът Свилен Николов:

„Той е участвал и в тази, и в други постановки на „Дон Карлос“ и много добре познава всяко свое взаимодействие с останалите герои. Беше много точен да подсказва кое би им помогнало и къде трябва да внимават.“

Самият Свилен Николов отбелязва, че в България вероятно няма театър, в който да не е играл в „Дон Карлос“:

„Точно с този състав, с тези колеги прекрасно се познаваме и се радвам, че направихме още едно заглавие, в което мисля, че много добре се сработихме. Старах се да не преча, а доколкото мога – да помагам на колегите. Аз винаги се старая да съм много умерен в това отношение, защото старата поговорка гласи, че когато не са ти поискали съвет е също толкова лошо да настояваш да помогнеш, колкото и да вредиш. Така че само ако някой се интересува, ако мога с нещо да бъда полезен, това е най-голямото удоволствие.“

Сред особените постижения във възстановката на спектакъла на Нина Найденова се откроява Принцеса Еболи на Мария Радоева. И актьорски, и вокално изпълнителката покрива по блестящ начин образа на принцесата – конкурент на Елизабет Валоа. Радоева придава на този персонаж присъщите кокетство и суетност, паралелно с твърдостта и безкомпромисността на непостигналата своите цели фаворитка на краля. Характерните трудности в тази толкова интерпретирана партия тя преодолява със завидна лекота и изящество. В популярната "Nel giardin del bello" (Песен на воала) усещането е сякаш изпълнителката, образно казано, спуска над залата красивия си гласов „воал“. Изравнените регистри, стабилните височини и красивата мецосопранова плътност характеризират изпълнението на Радоева в тази роля, която още с дебютното си участие тя чувства като своя:

„Много съм щастлива, прекрасен образ наистина, мога да кажа един от любимите ми от всички роли, които до момента съм изпяла. Просто за мен е голямо щастие, голямо вдъхновение ми е този образ и музиката, която е фантастична. Като цяло аз много харесвам актьорските предизвикателства, да вниквам наистина в дълбочина в един персонаж, а пък вокално – при мен лично това, което работя е да пея с моя глас, с моята техника и да не се опитвам да се преобразявам на нещо друго вокално, иначе, разбира се – актьорски да.“

Изключително достоверна в изобразяването на любовната драма и обхваналото я чувство за мъст заради несподелената ѝ любов от инфанта Дон Карлос, Радоева е също толкова убедителна и във финалния дует с нейно участие – изповедта ѝ пред Елизабет, както и в заключителната ѝ ария O don fatalе“. При добро стечение на обстоятелствата великолепното ни мецосопрано със сигурност го очакват още много вечери на различни престижни сцени именно в тази партия.

Многообещаващо начало като Филип Втори демонстрира и басът Александър Носиков. Превъплъщението му в трудната знакова партия е убедително и вокално, и актьорски. Без да следва утвърдени и „заседнали“ в слуха и в съзнанието на поколения ценители на операта у нас модели, наложени от най-големите български имена в тази роля, Носиков съумява да предложи своя трактовка на властния и парадоксално ограничен от абсолютната си власт и нейните догми испански крал. Впечатляваща със своята сила и мощ звукова емисия характеризира изпълнението му и в соловите партии, и в дуетите, и в ансамбловите части на творбата на Верди.

„Искам да благодаря на целия екип, с който направихме тази възстановка, защото премиерата е била преди може би около десетина години и с удоволствие с тях бих направил още много дебюти – казва той. – Разбира се, няма как да отрека, че стотици пъти съм слушал и Борис Христов, и Гяуров, и Гюзелев, и Юлиян Константинов (не ги подреждам по едно, две, три, а просто изреждам имена, които сега се сещам), Чезаре Сиепи, естествено, и така нататък. Най-важното е да намериш себе си в ролята и се радвам, ако съм успял.“

Особено достойнство на режисурата на Нина Найденова са моментите като този, когато след драматичния си спор с Великия инквизитор могъщият владетел поглежда отдолу нагоре и като че ли въпросително собствения си кралски герб. Внушението – и той, най-властният сред властниците, е в плен на традициите, на привидно подвластната му католическа църква и в крайна сметка, самият той е жертва на жестокостта на времето. А чисто човешкото измерение на кралската драма Носиков откроява в изповедната ария Ella giammai m'amo“, когато изплаква болката на едно сърце, за което любовта завинаги си остава химера. В самотата на безграничната му власт припознаваме владетеля, съкрушен от същите чувства, които тласкат и простосмъртните му поданици към яростни в безсилието им крайни действия.

Много добри заявки за бъдещо развитие на образите им правят в дебютното си превъплъщение интерпретаторите на Дон Карлос – тенорът Георги Султанов и на Елизабет Валоа – младото сопрано Светлана Иванова. И двамата имат свои открояващи се моменти и достойнства по време на целия спектакъл и актьорски постижения при вникване в дълбочината на образите им, но за да се направят по-категорични заключения за постигнатото в техните сложни и далеч нееднопланови партии, е необходимо по-продължителен сценичен опит.

„Ролята ми е много сложна, голямо предизвикателство е – споделя Светлана Иванова. – В нея има и радост, защото това е нова вода, в която сега нагазвам, да кажем. Много ми хареса и искам да се развивам в тая посока. Имам нужда да вникна още повече, във всеки спектакъл образът да уляга, да се утвърждава, да няма тези вълнения като тази вечер, когато всички бяхме превъзбудени, дебютанти. Но иначе има страхотен дух, всички сме добри приятели. Репетициите минаваха леко, всеки помагаше на другия. Всъщност тук зад кулисите всеки дава кураж.“

Амбициран да продължи да надгражда образа на Великия инквизитор е и дебютантът в тази роля, Евгений Арабаджиев. Неговият герой е присъщо мъдър за преклонната си възраст, но и нетипично не толкова ожесточен и безпощаден представител на страховитата за Средновековието институция, както по традиция сме свикнали да виждаме интерпретациите на героя му.

„Може би външният ми вид е по-благ и не мога да го докарам на жестокост, кой знае – казва Арабаджиев. - Доста е трудно и във вокално отношение, въпреки че е по-малка от останалите роли – и актьорски е сложна, и като цяло.“

Възстановката на „Дон Карлос“ на Нина Найденова, която през годините е играна с голям успех от „Фестшпиле“ в Залцбург до редица престижни сцени в Европа и в САЩ е поредно постижение за Държавна опера Пловдив, което рамкира първото ѝ включване в Нощта на театрите. По този повод началото на спектакъла бе предшествано от специален Тур зад кулисите, където групата включили се зрители, преобладаващо ученици от пловдивското музикално училище, узнаха част от тайните на оперния спектакъл чрез невидимите за посетителя в залата негови компоненти. Интересът към спектакъла бе оправдано голям, не само сред пловдивската публика. Представлението бе посетено от истински звезди на оперната ни сцена, сред които Кирил Манолов и Дарина Такова.

___________

Снимки: Александър Богдан Томпсън / Държавна опера Пловдив

 

Автор: Димитър Сотиров
23.11.2022 г. 16:02
Посетено: 1724
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/35910-pet-debyuta-v-glavni-roli-v-don-karlos-na-darzhavna-opera-plovdiv