Държим в ръцете си запалена от слънцето свещ

Грабваш книгата и искаш да я прочетеш на един дъх, предварително заразен от референциите на приятели. Но след двайсетина страници разбираш, че не е възможно… Цялото ти същество се е разширило до безкрайност, препълнено със светлина, емоции, с нещо грамадно, красиво и въздушно… И разбираш, че повече нямаш обем, в който да се вмести това огромно ликуване и наслада, и възторг, и великолепие.

Явно трябва да се спре, да се даде възможност на богатството от душевни преживявания да проникне в клетките ни, сетивата ни да се зарадват истински, че са ни дарили с изключително голямо съкровище. И тогава да продължим отново да разлистваме страниците, написани от Христина Цонева изящно и с вкус.

 Да осмислим това странно осезание за лекота и безтегловност, тази нахлула в нас безпричинна радост, извираща от уникалното усещане и разбиране, благодарение на стиховете, че съществуваме като Душа и като Дух. И че авторката щедро и безрезервно е споделила с нас своята аксиома за истината. Тя няма как да не стане и наша. А за други читатели просто да бъде път към промяна. Защото такава е и целта на поетесата, ясно изразена в станалото ми любимо стихотворение „Желание“:

„Как иска ми се нещо странно –
да запаля от Слънцето свещ!
Може тя една да е само,
но ще свети със огън горещ!

От него да взема искрички,
за всеки човек по една,
да ги сложа в сърцата на всички,
и в душата им, и във ума.

Тогава нощта ще изчезне -
духовната имам предвид.
Светлината в душите ще влезне
и всеки ще бъде честит!“

Всичко в книгата е „полъх ефирен“, „фино присъствие“, топлина, уют, нежност и ласка вълшебна. И направо ще сгрешим, ако не си подарим на себе си, а и на приятели частица от този божествен свят, населил всяка страница на стихосбирката. И няма как да не възкликнем, ама това го има във всеки наш ден и на всяка крачка в нашия свят, как не сме имали очи да го видим и защо сетивата ни са го възприемали от някаква друга гледна точка, не така позитивно и добронамерено!

„Корабът“, създаден от авторката за комфорт и удобство в живота е и нейното верую. Корпусът е Обич, пироните са Вяра, а мачтата Надежда. На този чуден кораб тя кани и своите читатели:

„Приятелство пускай за котва,
издигни си за флаг Добрина,
за компас – Човечност страхотна,
за име сложи му… „Мечта“!“

Качваме се без страх и ѝ вярваме: „Ще бъдеш страхотен, човече!“ А се доверяваме, защото Христина Цонева ни показва живота не фалшиво лустросан. На „житейската сергия“ има измамни илюзии и бреме, омраза и измами, гордост, клюки, суета, пише тя. Но тактично не ни дава възможност да се задържим там, а ни кара да разлистим историята на своя род, води на нощна разходка, да видим „звездна тишина на свобода“ и „заедно да търсим брод през бурната река Живот“. Страшно ми допада елегантния начин на подсказване за изход от различни ситуации и проблеми. Засягането на морално-етичните категории не като натрапчиво нравоучение. Отсяването на важното и маловажното в живота, защото в крайна сметка  „прелитаме като комети през този пъстър, земен свят“ и не си струва да пилеем време в дребното.

Поетесата е чувствителна от неволно изречената „отровна“ дума, ядосана на себе си от „прахосания ден“, впечатлена от „космическата симфония“, от камуфлажната роля „човек“, която играем понякога на сцената Живот. И тъкмо затова тя ни призовава да пишем своя житейски сценарий внимателно: „Човеци бъдете безкрайно човечни“.

Респект пред авторката за умението ѝ да увлича читателя в своите търсения. Благодарност за нейната художествена щедрост! И как се радвах накрая, че Христина Цонева е намерила време и начин да обърне внимание и на себе си. Защото всички се губим и лутаме, и понякога ни е много мъчно.

„Но случи се чудо! И бях се събудила…
Посегнах към себе си и се прегърнах
и беше ми радост и хубаво чувство…
И беше ми смисъл…и беше Живот!“

Хубав знак, че и занапред ще очакваме и ще се докосваме до стойностни и съдържателни стихове.