Отзиви

"Безмерна пълнота" или за нежните идиосинкразии в поезията на Татяна Йотова

Думи на д-р Людмила Калоянова за поетичния сборник "Преживелици. 30 стихотворения", изд. "Либра Скорп", 2022

"Безмерна пълнота" или за нежните идиосинкразии в поезията на Татяна Йотова: 1
"Безмерна пълнота" или за нежните идиосинкразии в поезията на Татяна Йотова: 2

 

Татяна Йотова е не само поет, тя е сценарист и бард, чието творчество докосва публиката на много нива. Автор е на 14 стихосбирки, а многостранният ѝ талант често пресъздава словото в музика, изпълнявана от самата нея.

Удоволствие, но и своеобразно предизвикателство е прочитът на най-новия поетичен сборник на Татяна Йотова „Преживелици. 30 стихотворения“ (изд. "Либра Скорп", 2022).

Поезията на авторката търси „другия“, „различния“, този, чиято съдба е далеч от шлифованата истина на всекидневието или моралните императиви на „шаблонно  скроените“. Думите ѝ са насочени към изоставените, ненужните, които обществото на самодоволните маргинализира в най-крайните полета на колективното съзнание. Стиховете на Йотова са чувствителна дисекция на това съзнание и в същото време болезнена идиосинкратична реакция, породена от вакуумната празнина на едно накърнено детство, белязано от отсъствие и безразлична самодостатъчност.

Лирическата героиня черпи пълнота от любовта и спомена за любимите хора, които я връщат в „най-зрялото лято“ („в него душата ми цяла се къпе“); емпатията и чувството за принадлежност (и отговорност) ѝ помагат да надскочи парливото усещане за празнота и бездомност, защото „щом си жена, животът не подлежи на съмнение“.

Компенсаторната сила на тази прочувствена, но и невероятно устойчива поезия идва преди всичко от усещането за духовно сродство с „вечните странници“ - поетите, които пишат по езиците на огъня „извън апокалипсиса на живите“.

 Истински живо е само духовното, единственият маркер за истинност е любовта – посланието на авторката, толкова категорично, колкото и изстрадано, съчетано с поетичната дарба на поетесата Йотова, превръща най-новата ѝ книга в безспорно събитие в литературното ни пространство.

 

Из „Преживелици“ на Татяна Йотова

 Най-съвършеният танц

Тя е просто плетачка.
На цвете е кръстена – Виолетка.
В очите на нейната шизофренна душа
зеят дънà на вулкани –
трескаво будни и вперени в нещо по детски.
Не, недей да упорстваш,
ти казват, от бяс похитени,
смрачени.
Тя е все пак плетачка. Кварталната смахната.
Функционира различно от хорските нрави.
Припечелва от криви терлици,
прекроявани в задния двор сред кашоните
с гласовете стотици,
прииждащи и понятни за нея единствено.
Ще се смее звънливо на погребение;
на сватба, в края на свитата,
ще се влачи беззъба, разплакана,
посред лято с ватирана дълга пола.
В ръце – неизменна торба с прежди за една и за пет куки,
разноцветни кълбета – на дъгата палитрата.
Като щрихи от нейната жалка хармония –
загрозява с припадъци главната улица
на нормалните и светците.
А пък те я подритват и псуват я,
учат даже децата си
да подскачат с разперени длани,
вибриращи,
около нея – като край клада.
Но в сълзата на нощното куче
тя е звезда и е хубава,
защото споделят си залъка с плесен
и постелката крастава.
Инстинктивна маневреност
(безсъзнателно отработена) –
да върви по конеца – 
я спасява от множество смърти:
тя я танцува с полуумен възторг –
най-съвършеният танц по минутните граници.
Щом заспива, какво ли сънува
под луната окръглена, чужда?
На чудовища, дето я милват, крилете?
На спасение някакво смуглите глезени?
И промушва през бримките
крясъци,
самотите на древен творец,
недочакал обратното времеброене?
А дали в сънищата си е кварталната луда?

 

 Врабчето вечеря

Панелен балкон,
остъклен,
под него белеят трошици,
сами – в полумрака сплъстен –
гощават се
градските птици.

Безмълвен – просторът тънее,
наоколо пак е неделя,
не смея да мръдна,
пред мен –
едно врабче още вечеря.

И ето – по-ситно от мъх –
то плочника роши,
треперейки,
снишил се е гордият връх,
когато
врабчето вечеря.

От вятъра няма следи –
току-виж, че всичко измел е,
от гъдел
земята не спи,
и как щѐ!? –
Врабчето вечеря!

В прозрачното птиче око
случайна, луната се стрелна,
тъй бе благодарно…
Защо? –
огря му добрата вечеря.

Напразно се мислиш голям,
човеко!
С Всемира се мериш!
Аз миг по-вселенски не знам –
от този –
врабче да вечеря.

 

Автор: Людмила Калоянова
22.09.2022 г. 01:24
Посетено: 262
Етикети: Людмила Калоянова, поезия, отзиви, изд. "Либра Скорп", „Преживелици. 30 стихотворения“, Татяна Йотова
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/35439-bezmerna-palnota-ili-za-nezhnite-idiosinkrazii-v-poeziyata-na-tatyana-yotova