Защото потеглянето означава завръщане...

Отдавна не съм писал за поезия, подготвил съм десетина поетични книги, които трайно са се настанили в паметта ми, но днес – както обещах – ще говоря само за два взрива на изкуството, намиращо се най-близко до въздействието на музиката. Разбира се, когато това изкуство е изстрадано и изпълнено с тайнствени, съкровени послания, изразени по възможно най-майсторски начин.

Говорил съм не веднъж за таланта на Людмила Калоянова. Историко-културологичният ѝ труд „Между лавъра и кръста“, издание на „Жанет 45“ от 2020 г. е поема в проза за родния ѝ Созопол, като същевременно представлява най-задълбоченото изследване на чудесата в древната Аполония. Няма да забравя и въздействието на емоцията и на мъдростта в стихосбирката ѝ „Anadromоus“, появила се през 2017 г. в „Захарий Стоянов“. Значими са и преводите, които Калоянова ни поднася на големи американски поетеси, а сред тях особено се отличават прозренията на нобелистката от 2020 г. Луиз Глюк.

Людмила Калоянова живее вече трийсет и две години в САЩ, но няма нищо общо с икономическите емигранти, които дори не смятат за необходимо да научат децата си на български език. Нейната връзка с родината е съдбовна. Като вицепрезидент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света и като президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина тя върши
онова, което нашата объркана държава продължава да възприема като ненужна тегоба. По страниците на групата на Лигата, чието седалище е в Чикаго, тече онази емоционална и родова връзка, която превръща будната ни емиграция в неразделна част от българската и от световната културна общност. Носителката на Националната литературна награда „Нова социална поезия“ за 2018 г., на награди от конкурсите „Биньо Иванов“ и „Николай Лилиев“ отново показва, че заслужава признание. Новата ѝ поетична книга „Номад“, пак със знака на „Жанет 45“, е събитие в литературния ни живот.

Емигрантската тема живо ме интересува. Особено се възхищавам и изследвам внимателно творчеството и приноса на политическата ни емиграция за освобождаването на унищожаваната пет десетилетия от болшевиките родова памет, за приобщаването ни към голямото семейство на космополитите, които не се отказват от гена си. Людмила Калоянова дръзко следва техния път. С всеки стих доказва, че е едновременно в България и в САЩ, в света, разтърсван от все по-тревожни и трагични противоречия, който ужасно много се нуждае от майчина милувка, от галеща ръка, способна да потуши пожара от противопоставянето. Някогашните номади са били завоеватели, варвари. Има ги и сега, но номадството на творци като Калоянова е съвсем различно. Преминала през жестоки изпитания, тя нито за миг не е напускана от „обещание за родина“. Само че вече родината не е и не може да бъде лозунг, нито кичово възпроизвеждане на исторически небивалици. Тя започва с осмислянето на емигрантската одисея, с онзи „вуйчо Теодор“, който преди безброй години е поел по трънливия път на номадството. Прочетете поемата „Бруклин“, за да усетите символиката на „гигантската всмукваща фуния за съдби, синкопирани от неравния зигзаг на историята“. Преселението на народите не е красива митология, а „жажда за преуспяване, кръстоска от свобода, кръв и зловоние“. „На таз земя за емигрантската ни болка няма изцерение.“ Съпругата ми Зоя написа блестящата книга „Щастлива емигрантска песен няма“, в която проследява съдбите на „невъзвращенците“, реализирали огромните си таланти принудително извън родината. Всичките те разговаряха с нея на възможно най-чистия и богат български език от преди социалистическата униформеност. Все още, трийсет години след политическата промяна, не сме ги приели като свои дръзки сънародници, платили за свободата си с „печал и безутешна горест“. „Тъмни силуети край реката на паметта“, за които, уви!, си оставаме слепи. Дори им завиждам за реализацията, за борбеността, за незабравата… Те, номадите, пътуват по света не за да завоюват нещо, а за да хуманизират дори бездуховните, да превръщат спомените си в „курбан – върху номадското огнище“.

Поетичната книга „Номад“ излиза под редакцията на един от най-силните ни съвременни поети и хуманитаристи, авторът на гениалната трилогия „Балканският човек“ Йордан Велчев. Неговата благословия вече означава много, но Людмила Калоянова заслужава съпричастието и вниманието ни. Възприемам стиховете, в които одухотворените пейзажи от отвъдокеанската действителност и от родните ширини се превръщат в пейзажи от душата, като силно въздействащ автобиографичен роман в мерена реч, помагащ ни да усетим личното вълнение като силно обобщение за световните страхове и надежди. „Да се завърнеш в бащината къща“ не е просто реминисценция на Дебеляновия стих, а е „чаткане с копитца но паважа на детството“; епилогът на „Празнота“ звучи като красива и елегична молитва: „Благодаря ти, Господи, че живях в тази къща и в този град, пълни със светлина и обич.“

Сред най-значимите постижения в поетичната книга е цикълът „Живот на ръба на езика“, който започва с разтърсващата „Лингвистична поема“. „Приканвам ви към мирно номадско съществуване“, обръща се към всички нас Калоянова и ни припомня: „Нали думата емпатия е еднаква на всички езици?“ Но Вавилонската кула е напълно разрушена, тя усеща това бедствие и най-точно го характеризира: „език прекършен между пазвата и зрелостта, обречен винаги да търси майка“. Двете половини между разделението на езиците кървят, тъй както кървят и са на път да се превърнат в гибелна гангрена и различията между хищниците, заели се да разделят земното кълбо на зони. В „Анатомия на реколтата“ поетесата поставя жестока, но невероятно правдива диагноза на днешния свят, в който „токсините остават под кожата“, а посредствеността налага зловещите си закони. Може би все пак спасението от еднаквостта и от омразата си остава любовта? Дали пък всичко най-важно по тази
тема не е изречено в съвсем краткото стихотворение „Залез“: „Хелиос разтваря /отмалелите/ следобедни / бедра / на Странджа / люби я бавно / после изсипва / в морето / трептящи слънца от / любов“. Препрочитам цикъла „еротични стихове" със заглавие „Скачени съдове“ и си мисля, че изреченото ми звучи точно като „Любовта е куче от ада“ – скоро ще ви разкрия защо.

А сега да тръгнем след Людмила Калоянова, за да ни отведе тя сред „измислената клетка за двама“ в бистрото „Синият дъб“ в Прованс, да прескочи до Хавана, за да „вдигне наздравица в чест на Хемингуей“, да ни помогне да почувстваме омаята на Париж под „ситния дъжд“ на Левия бряг на Сена, да ни предаде усещането за „машина за страх“ на жената от централната гара в Непол и накрая, да осъзнаем, че всичко това са образи от тревожните ѝ безсъници – „не мога да заспя преди да стигна сърцето си“. Това е сърцето на номада, който не иска да руши, а да гради мостове. Може ли да усетите трагедията на този номад: „Там, където някога бях, всички отдавна умряха. Където съм, няма как да остана – друг сок изпълва жилите ми. Къде да се оттегля без да кървя разполовена?“ И макар да прошепва „Спасение няма“, Людмила Калоянова знае нещо, което Тончо Жечев съдбовно изрече преди повече от четирийсет години в „Митът за Одисей“:

„Защото потеглянето означава завръщане – целта на всяко пътуване е да опознаеш пределите на своето собствено аз.“

И финалът на книгата „Номад“ е обръщение към „децата на слънцето“, преминали през катарзиса на болката. Тя, поетесата, номадката, дъщерята на морето край Аполония и на ветровития мегаполис Чикаго, отваря сърцето си, за да приветства с „Добре дошли!“ всички, намерили сили да преодолеят страха и омразата, за да се опитат да победят разделението и разрухата. С тези надвременни послания „Номад“ е не само силна поетична книга, но и страстен апел за повече емпатия.