Отзиви

"Ернани" на Държавна опера Варна – пореден триумф на ранния Верди

Отлична трета премиера с четири солистични дебюта в 75-ия сезон на театъра

 

Непредсказуемостта е може би най-интригуващата характеристика на оперните спектакли на открито. Определяща за нейната значимост е съвкупността от различни фактори: като се започне с предизвикателствата на естествената среда, на акустика-озвучаване на мястото на представлението, на специалното осветление и се стигне до намесата на природни звуци и странични ефекти, които и най-прозорливият постановчик не би могъл да предвиди в тяхната цялост. Нерядко се случва така, че въпреки усилията и вложената енергия, дългоочаквани, старателно готвени и скъпоструващи продукции разочароват поради една или друга от изброените причини, или като цялостно въздействие. И точно обратното – спектакли, към които няма предварителни очаквания в аванс и трудностите около тяхното създаване изглеждат твърде сложни за успешното им преодоляване, в крайна сметка се превръщат в безспорни събития и за публиката, и за техните организатори.

Потенциалните препятствия пред третата за юбилейния 75-ия сезон на Държавна опера Варна премиера – на емблематичната романтична творба „Ернани“ от Джузепе Верди, спокойно можеха да я превърнат в събитие за един ден (подобно на „Крал за един ден“ – втората творба на Верди, чийто провал на премиерата едва не го отказва завинаги от операта – б.а.), значимо само за участниците и за част от присъстващите. Но! Вездесъщата непредсказуемост и тук си казва думата, при това в изцяло  положителна посока.

Ето как премиерното представление, посветено на 91-годишнината от рождението на незабравимия Маестро Борислав Иванов, се превърна в едно от открояващите се събития на тазгодишния фест „Опера в Летния театър“, респективно: в своеобразна градация на постигнатото от театъра и гостуващите постановчици и солисти в двете предшестващи премиери – на „Набуко“ и „Дама пика“.

„Ернани“лирична драма в четири действия, с либрето на Франческо Мария Пиаве (по едноименната творба на Виктор Юго), извън италианските оперни сцени, определено не е сред най-предпочитаните заглавия на ранния Верди и причините за това са много. Недостатъчно логичните – от гледна точка на психологическата мотивация, постъпки на главните действащи лица (самият Юго не е очарован от идеята драмата му да се трансформира в оперно либрето), се допълват от императивния минимум: четирима равностойни като вокални и артистични качества протагонисти, дисциплинирани хор и оркестър – споени в единно цяло от опитен и гъвкав диригент, който при това да е доказано отличен познавач на белкантото. От него се очаква: именно като Маестро да направлява солистите и хора при изпълнението на сложните във вокално-стилистично отношение изпълнителски изисквания, поставени от самия Верди.

Другото „неудобство“ за постановчиците на операта „Ернани“ е, че макар и да се изпълнява относително рядко, в сравнение с изключително популярните късни творби на Верди, нейната музика отдавна си е спечелила водеща репертоарна позиция на концертния подиум. Знаменитите арии (като: «Ernani involanti», «Infelice», «О sommo Carlo»), дуети и ансамбли от операта, често звучат в сборни програми или във вердиеви рецитали и от ефира.

Но като че ли основно препятствие пред всяка поредна постановка на петото Вердиево заглавие (премиерата му е през март 1844, в Театър „Ла Фениче“ – Венеция), е сериозната времева отдалеченост, заимствана от драмата на Юго – в нея действието се развива в Испания от първата четвърт на ХVI век. И макар че написването и премиерните изпълнения на операта „Ернани“ фактически са изместени с три столетия по-късно, то запазването на интригата, характерите и действията на нейните герои (неизбежно напомнящи стила на типичната за епохата испанска „комедия на плаща и шпагата“ – comedia de сара у espada, б.а.), звучат почти парадоксално за днешния зрител. Като се има предвид, че още според съвременници на Верди, в някои държави тази опера звучала непривично „грубо“ и неприемливо като съдържание (историята помни и такива определения за нейната фабула), то какво да очакваме от преситения от технологиите и оплетен в суетните си щения съвременник на 21-то столетие!? В стандартната си консуматорска същност, той е обичайният тип потребител, който предпочита полуфабрикати под формата на сериали и ситкоми – пред изискващите познание и известно интелектуално напрежение творби, каквато е романтичната опера на Верди.

Романтичните хуманни ценности, безкомпромисно отстоявани дори с цената на живота в драмата на Юго, като: лично достойнство, правила на гостоприемството, мъжка чест и доблест, спазване на дадената дума – меко казано, не са на почит в наши дни. Което разбираемо изправя всеки постановъчен екип днес пред допълнителното предизвикателство: как да се постигне нужната убедителност в музикално-сценичната реч, поведението и действията на оперните персонажи, така че те да не звучат условно приемливо, а да успеят да внушат от сцената и разбираеми за съвременния зрител актуални послания.

В това отношение, режисьорът на постановката Деян Прошев – гост от Северна Македония, е подходил до известна степен класически традиционно при сценичното осмисляне на протичащите в динамичното действие конфликти. Неслучайно Юго озаглавява работния вариант на драмата си „Трима за една“ и постановката очевидно се придържа именно към тази автентична линия, изобразявайки в детайли мотивацията на всяко от действащите лица в необичайния любовен четириъгълник. Освобождаването на действието от натоварването му с допълнителни модни знаци и символика, както и с неудържимото за някои постановчици желание на всяка цена да излязат от „черупката“ на времето, в случая улеснява яснотата на възприятието и не отнема първенството на вътрешната логика в действията на всеки от персонажите. Това значително повлиява и метаморфозата в образното решение, примерно на Дон Карлос (впоследствие Карл V), който е един, докато представлява преситения от забавления кандидат за трона и съвсем различен – след възкачването му на власт.

Тримата останали герои изглеждат по-константни в своите душевни пориви и действия, но без да е за сметка на релефното изобразяване на особеностите в поведението на всеки от тях. И това най-ярко се проявява при дон Руис Гомес да Силва, който, въпреки симпатиите, които предизвиква неотклонното му поведение на мъж на принципите и честта, не съумява да преодолее чисто човешката страст на всяка цена да притежава жената, в която е безнадеждно влюбен. В противовес на своя „убиец“, бунтовникът Ернани, воден в действията си от изпепеляващата си любов към Елвира, не си позволява да измени на същността си на испански благородник и предпочита смъртта пред позора. Племенницата на да Силва – с типична за времето обреченост на женските желания и подчиняването им на мъжката воля, запазва нищожния си периметър свобода със серията от избори, които прави и с решимостта, с която ги отстоява.   

Постановъчният екип среща силна и безусловна подкрепа от страна на всеки от протагонистите – до един дебютанти в ролите, което не просто не се случва често, но си е чист прецедент, достоен за графата „Щастливи изключения“. Щастливи, доколкото всеки от четиримата подхожда максимално отговорно и с разбиране към своя персонаж не само във вокално отношение, но и актьорски. Най-големият риск в случая е за диригента, приел смело и отговорно твърде необичайното стечение на конкретните обстоятелства: „Тази ранна музикална драматургия на Верди е предизвикателство за диригента и солистите, с което се надявам ние да се справим по възможно най-добрия начин. За „Ернани“ трябва да има много добри гласове и ние разполагаме с четирима великолепни певци за главните роли“ – споделя в навечерието на премиерата Маестро Григор Паликаров, добавяйки че заедно с риска, за всеки от четиримата дебютанти ситуацията създава и необичайни възможности, защото провокира тяхната креативност. На премиерата става напълно ясно какво точно е имал предвид диригентът и защо той се е съгласил да поеме един привидно неприемлив риск, като се имат предвид краткият репетиционен период, работата на открито и редица други битови неудобства. Още от контрастните теми в  увертюрата, в разгръщането на последвалото музикално действие и до самия финал, оркестър, солисти и хор са максимално концентрирани и  водени умело от Маестро Паликаров, който прецизно и с детайлно нюансиран звук поднася характерната кантилена на цялата Вердиева партитура. Музикалните акценти, гъвкавата смяна на темпата и изключително точната звучност от оркестрината – голямо изпитание пред всеки оркестър при изпълнението на тази Вердиева творба особено на открито, в случая са сред предпоставките за постигнатия отличен спектакъл. От своя страна, солистите разкриват максимума от възможностите си, за да изпълнят красиво и точно не само прочутите си арии и стрети, но и дуетите и ансамблите. Хорът завладяващо привнася мекотата или химновата мелодичност, която Верди изисква в масовите сцени. За щастие, озвучаването не създава обичайните за подобни спектакли проблеми и музикалната линия се наслагва плавно и естествено към разгръщащата се драма.

Популярният – от много сцени и от различни Вердиеви постановки, отличен наш тенор Иван Момиров, е завладяващо убедителен в титулната роля на първообраза на бандита Ернани (и благородник по потекло – дон Хуан Арагонски), включително в неговата сценична двойнственост. Емоционален, но и решителен в желанието си да отмъсти за своя баща, той извежда естествено и логично готовността на героя си – плод на разума, не на емоциите, които го тласкат към неразумни решения – да изчака подходящия момент за дълго жадуваната вендета. Същевременно, Момиров изобразява персонажа си като силно емоционален и в плен на страстите в не по-малка степен по отношение на изгарящата му любов и към Елвира – обект на нескрити желания и от двамата му съперници за сърцето ѝ. Трогателна и разтърсваща е експресията на терзанията на Ернани на финала, когато в името на честта и достойнството, му предстои раздяла с живота и с мимолетното брачно щастие с любимата. Във вокално отношение, Иван Момиров изгражда плътен и наситен с нюанси образ, благодарение и на красивия си теноров тембър. Сложните задачи в интерпретацията на Ернани в музикално отношение, той препокрива с детайлна разработка на всяка от появите му в отделните действия. По този начин Момиров действително впечатляващо затваря т.нар. испански триъгълник от опери на Верди.

Дон Карлос (впоследствие Карл V) на Пламен Димитров излъчва нужната сдържаност и достолепие на образа дори в моментите, когато бъдещият крал е предизвикан да поиска смърт за заговорниците и за отказващия да се подчини на волята му Дон Руис Гомес да Силва. Кралското хладнокръвие и самообладание, без значение от обстоятелствата, е основната сила в интерпретацията на Димитров на образа, на който не липсва и необходимата страст в сцените с обичаната от него Елвира. Утвърденият в поредица ключови роли наш баритон, изгражда по-скоро един човечен, разбиращ и опрощаващ монарх, на когото обаче нищо човешко не е чуждо. Незапознатите с богатството на таланта на изпълнителя са приятно очаровани от изящността на фразирането му, от тембровата му плътност и цялостна красота на изпълнението.

Заслужени комплименти и викове: „Браво!“, изтръгва от публиката басът Деян Вачков в чисто соловите си прояви. Гласът му носи характерна темброва красота и изцяло хармонира с белкантовата си завършеност на композиторските идеи за образа. Мощно, но и изключително фино вокално присъствие, отчетливо фразиране, емоционална наситеност и лиричност характеризират изпълнението на Вачков, който съумява и във вокално отношение да защити праволинейното поведение на своя персонаж. Едновременно с това, той внушава по-скоро снизходително отношение към героя си, което се предава и на зрителите. За отбелязване е, че както и всеки от останалите протагонисти, Вачков подхожда изключително отговорно към ансамблите – с или без участието на хора. Подобно отношение допълва в значителна степен и усещането за завладяваща магия на музиката на ранния Верди, която се чувства още в „Набуко“ и е доразвита след това в „Ломбардци“.

Гостенката от Италия Сузана Бранкини, позната с интерпретаторските си качества от предишни нейни гостувания в София и Варна, с лекота и с подчертан финес изобразява разкъсващите чувства на своята героиня, която по либрето е принудена постоянно да влиза в ролята на молител в изцяло доминирания от мъжете средновековен християнски свят. И точно в това отношение Бранкини е особено убедителна – без значение дали става дума за съобразителна намеса, с която да предотврати смъртоносен изход от конфликт между влюбените в нея мъже, дали за да измоли милост за някой от тях, когато животът му е в опасност, или за да изведе на преден план темата за владетелското извисяване чрез прошката. За Бранкини „Елвира е персонаж с характер. Тя прилича на съвременна жена, която постоянно трябва да се бори за своята съдба. В този смисъл тя е близка до Аида. Поради тази причина Верди е винаги актуален“. Великолепното спинтово лирично сопрано изключително точно влиза „в обувките“ на своя персонаж и вокално, като преодолява техническите предизвикателства на централната сопранова партия, които композиторът ѝ е възложил в хода на действието, и които според нея изискват драматично колоратурно пеене.

Героинята на Бранкини изглежда изящно и царствено във всеки от четирите костюма на Денис Иванов – по един за всяко действие. Изборът на цветове, знаци и аксесоари (като 1000-та перли, пришити върху един от тях или кръстовете върху сватбения ѝ тоалет), далеч не са самоцел, а търсен и постигнат сценичен ефект от младия костюмограф, именно за акцентиране на различните състояния на героинята в развитието на действието. В подчертана хармония с поведението и чувствата на съответния герой, са издържани и костюмите на останалите протагонисти, всеки от които съдържа директни препратки към епохата в драмата на Юго. Костюмите на другите действащи лица и на хора, както коректно е отбелязано и в премиерния афиш, са дело на изтъкнатите костюмографи Мария Трендафилова и Лора Маринова, и са наследени от предишната постановка на „Ернани“ на режисьора–сценограф Кузман Попов (паметта на когото също беше достойно почетена през настоящата за Варненската опера юбилеен сезон).

Един от несъмнените плюсове в работата на Денис Иванов е, че получава поканата да разработи и свое сценографско решение на „Ернани“, специално предназначено за откритата Лятна сцена. Зрителите могат да го оценят като минималистично издържано и едновременно с това – в пълен синхрон с напрегнатата драматична интрига на любовта и честта. Кубистичните форми изцяло в черно, които в значителна степен прикриват естествения зелен декор на Лятната сцена, освен че са отлично решение, открояващо играта на действащите лица, служат и като своеобразна акустична кутия, подпомагайки оркестъра и диригента по време на цялото действие. Усещането за мрачност и непристъпност, което тези форми внушават, е подсилено от столовете в черно и от самата форма на терена, върху който се разиграва драмата. Характерното за епохата на Юго изкривяване на перспективата и резкият диагонал, който визуално се получава, допълнително акцентиран от кръст в червено на пода (съдбовно предопределение или кръстопът?), постигат търсения сценографски ефект за подчертаване остротата на конфликтите. Решението предоставя и допълнителни възможности за (дозирано) добавяне на прожекция на изображения (възможно и на 3D мапинг) в бъдеще, което несъмнено би привнесло нови достойнства към безспорно успешната поредна постановка на този спектакъл.

Три от три! – така накратко можем да обобщим попаденията на екипа на Държавна опера Варна през това лято, с трите им премиерни спектакъла досега, в рамките на „Варненско лято“ и на „Опера в Летния театър“. Тук следва да отбележим и новите възможности за родните оперомани и за гостите от чужбина да наблюдават повече от една трактовка на любимите им Вердиеви заглавия. В годината, когато – надали случайно (!) – навсякъде сме свидетели на своеобразното преоткриване на ранния Верди, в началото на месеца се появи трета трактовка на „Набуко“ на родната ни сцена. А с премиерата на „Ернани“ в Летния театър, преживяхме  и второ  – за 2022 г., особено и несравнимо вълнение от поредната ни среща с безсмъртното творчество на колоса Верди.

В допълнение: на 17 август предстои още една, изключително интригуваща среща с късното творчество на великия италианец – „Отело“, в концертно изпълнение, където ще се насладим на изпълнителското вокално съвършенство на Красимира Стоянова (Дездемона) и Владимир Стоянов (Яго), и ще проследим дебюта на Милен Божков в титулната роля на Отело. В очакване сме на поредното музикално изкушение, каквито през това лято така щедро ни предоставят ТМПЦ – Варна и репертоарната стратегия на неговия неуморен директор Даниела Димова.  

_______

Снимки: Росен Донев

 

Автор:
Димитър Сотиров
Публикация:
11.08.2022 г. 21:28
Посетено:
1889
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/35220-ernani-na-darzhavna-opera-varna-poreden-triumf-na-ranniya-verdi