За поезията на поета като преводач

Когато през далечната 1996 г. младият и непознат никому Людмил Димитров дойде при мен със свитък преводи от руски, не само аз, но едва ли някой е подозирал, че след време от този притеснителен младеж ще произлезе не само взискателен, а и рядко задълбочен и самовзискателен преводач.

По онова време бях координатор на „Свободно поетическо общество“, единственото обществено издателство, чиито автори бяха предимно неизвестни поети, привърженици на синята идея. Людмил го бе проводила при мен Екатерина Йосифова с идеята да ударя едно рамо на начинаещия русист, да прочета преводите му и ако стават за обнародване, да сторя каквото трябва. До този момент си имах работа предимно с млади поети и поетеси, „които от която“ по-капризни, самовлюбени, маниакални, но талантливи, обсебени от хобито си да си играят с думите и чувствата, без да очакват от това занимание пари, но поне бъдеща национална всеизвестност...

Смутеният и притеснен млад преводач ми връчи свитъка със своите работи и веднага ме изненада – вместо някой забранен по времето на комунизма „ретрограден“ западен поет, вместо авангардните поети битници, той ми бе донесъл да прочета пресъздадените от него „Малки трагедии“ от А. С. Пушкин…

Шаш! Хем ми хареса тази естетическа „нахалитетност“, хем си казах, че подобна дързост сигурно е без покритие, така че бързо ще го отпратя да си доизмъти текстовете, да ги редактира, да ги доизкусури. Но какво бе моето поредно изумление, след като се зачетох в класика на руската словесност! Пред мен се лееше с невъзможна лекота Пушкиновият стих, уж ужасно привлекателен и достъпен за превод, но и много измамен заради необикновената си простота... Погледнах в очите този младеж, дали не си прави майтап с мен и да ми пробутва чужди претворения, но пред мен стоеше лице, излъчващо нравствена чистота и концентрирана сериозност. Преводачът се вълнуваше като на изпит, не толкова каква ще бъде моята оценка, а това дали ще се навия да му помогна... Людмил вече знаеше качеството на своя труд, знаеше, че нещата му са на завидно професионално равнище, но не знаеше още дали ще се заема с издаването им...

Аз пък не знаех, че това момче ще се превърне в един от най-добрите ми и читави приятели, че ще мине време и той ще стане не само известен професор, преподавател в Софийския и Люблянския университети, но ерудит от класа, блестящ познавач на руската литература от XIX в. И на любимите му Пушкин, Чехов, Толстой и Достоевски. (А може тази любов да е вече взаимна, кой знае, Горе ще се разбере!)

Международната му известност на пушкинист отдавна е факт, тя е поразителна, защото днес той е Номер 1 не само между чуждестранните русисти, но сред самите руски спецове по творчеството на Александър Сергеевич... И това не е нито пресилена оценка, нито забавна шега – проф. Димитров всеотдайно посвети част от живота си да „чуе“ и да се „вслуша“ в познанията на старите и заслужили славата си руски познавачи и изследователи на Пушкин. И сега, когато те са Небето, той е най-талантливият им ученик, последовател и продължител.

Но на Димитров това не му стигна. Любовта му към театралната сцена и високата драматургия го запрати в прегръдките на Чехов, другия гений, в който професорът от малък е влюбен... Самият Людмил е определено артистичен тип импровизатор, може би на сантиметри се е разминал с амплоато си на актьор или режисьор, но вместо това неуморно и с все сили продължава преводаческото си дело.

Днес мога спокойно да кажа, че това не е просто преводач. А поет. Поет, който превежда поезия, проза, драматургия, разкази, романи, есета, статии, прави предговори, търсят го десетки издатели, предпочитащи да му се доверят на качеството и вкуса към българското слово. Съзнателно казвам преводач на поезия, а не преводач на стихотворения. Пресъздаването на душата и стила на дишането на всеки отделен чуждоземен лирик не е еднопосочен процес. Не е достатъчно да преразкажеш смисъла на текста и да спазиш ритмичната схема. Това не е трудно за всеки, който има чувство за ритъм, който владее римите и поназнайва съответния и родния език. Людмил е поет, който успява да пресъздаде духа на поезията, онова невидимо вълшебство, което превръща текста на стихотворението в изкуство, в магия, превръща го в надтекст, в дух... При това с плътни, предметни думи, специално и находчиво потърсени и намерени в момента на вдъхновението. Защото без вдъхновение никой превод на поезия не може да се получи. Или няма да е духовно превъплъщение, а завинаги мъртъв преразказ. Съдържанието на тази малка антология отново ме изненада.

Когато ме осени мисълта и му предложих да събере в томче късите си преводачески произведения, той сякаш се поколеба. (Дали си заслужава подобна акция в това размирно време, в тази среда на интелектуална завист и лицемерие, позната ни от ХIX век и от още по-преди...) Но сюрпризът бе пълен, когато извади цяло тесте от прекрасни неща и то от различни неговите любими майстори на стиха. Така под покрива на това томче се появиха с цялата си прелест освен руски и словенски, а също и английски и сръбски поети. Цяла банда различни чисти лирици, класици и поети-бардове от Окуджава до Висоцки. Демократичният му вкус на поет преводач и този път не му изневери – събра на едно място високата поетика и песента, безвременната и съвременната естетика и те битуват мирно и съдружно в това издание.

Тук Димитров е изиграл точно 32 разнообразни и много различни роли, виждаме го 129 пъти на сцената на тази книга. Такава енергия, такава мощ, такъв смайващ майсторлък са не само за завиждане, но и са за аплодиране на многократен бис... Словесният ни актьор е прекрасен и духът на поетите, до които се е докоснал, прави празника неповторим...

Щастлив съм, изкуството на Людмил Димитров и вечният му стремеж към максимален професионализъм ще оставят диря в нашата култура, ще остане и туй огнено свидетелство, което държите в ръцете си, като преодоляване на кървавото ни междувремие.

Защото не е толкова важно в какво време живееш, а дали ще успееш да го надживееш.