МФ „Мартенски музикални дни“ 2022

Гласове

Доколко гласът на композитора определя естеството и смисъла на изпълнителския прочит? Може ли един сериозен, известен инструменталист да е с неравномерно качество на собствения си глас в различни стилове музика. И до каква степен влияе сблъсъкът с неподходящия автор? Въпросите отдавна имат отговори – цели книги. Но това не означава, че по даден повод хората не си ги задават. И после, публиката рядко чете изследователските трудове. Но този  вид въпроси се появяват особено често, когато слушаш един качествен инструменталист в кратък период от време – в два различни творчески почерка,  сякаш различни гласове. Така се случи и при мен с двата концерта на много известния ни, успял цигулар Светлин Русев на фестивала. И в двата концерта основен партньор му беше диригентът и пианистът Вахан Мардиросян.

Най-напред бе рециталът (14.03.) с пълна Брамсова програма – три сонати и скерцо. Очаквах този интеграл, който е цяла вселена от смислови задачи за изпълнителя. Сложен композитор е Брамс – музиката му е свят на логика и емоции, на конструктивност и флуидност, на широки чувствени амплитуди или латентно формулирани състояния. А идеята за прочит и разказване на толкова богат, философски и психологически натоварен музикален свят минава задължително през звука, през маниера, с който звукът отразява сложността и многообразието му. Тъкмо по отношение на звука гласовете на Русев и Мардиросян бяха доста различни и не се приближаваха до Брамс-звученето, което изисква друга тонова плътност, различни тежнения във фразирането, различност в масата на звука, който често бе твърде фин, изтънчен, прекалено елегантен и по тази причина също пропускаше някои важни аспекти от емоционалния и логичния свят на Брамс. Тук не говоря за някакъв проблем в изсвирването на нотния текст – такъв при Русев, че и при Мардиросян, не може да има. Но приближаването им до философията и характера на тези сонати бе твърде условно. Липсваше задълбоченият прочит, който да допусне разгръщане на пластовете в тази музика, да покаже многообразие в звуковите решения на дуото – подходът бе предвидим и “съобщаваше” без особена напрегнатост и драматична обусловеност събитията в творбите някак изобщо.

Няколко дни по-късно (19.03.) сцената на фестивала посрещна Софийската филхармония, под палката на Вахан Мардиросян, със солист Светлин Русев, който бе протагонист в Концерта за цигулка от Ерих Корнголд. Фантазията “Ромео и Жулиета” от Чайковски и Втората симфония на Скрябин рамкираха програмата. В тази програма, с три неподправени и различни в изказа си романтични сюжети, Мардиросян водеше оркестъра уверено, опитно, с рутината на дългогодишната си практика – експанзията в “Ромео и Жулиета” не бе проблем за оркестъра, който сравнително неотдавна свири пиесата. Голямото изпитание бе Скрябиновата творба – поради комплицираната музикална организация, поради непрекъснатата и неочаквана смяна на посоките в развитието, поради редуването на еруптивни изригвания с внезапни динамични сривове, изискващи рефлекс и гъвкавост от диригент и оркестър. Симфонията няма програма, но излъчва някаква недовършена, недоизказана театралност, която иска да пробие, да надделее в драматургичното развитие, но някак не успява. Изпълнението бе ефектно, показа качествата на оркестъра и възторгна публиката.

Цигулковият концерт на австриеца Корнголд е, така да се каже, американски продукт. Посветен е на Алма Малер-Верфел и в известна степен е набеден, че е “китка” от известни филмови теми на композитора. (Знае се, че той се е прехранвал в Америка, като филмов композитор.) Само че неговата драматургия е много по-комплицирана, изисква информиран подход към специфичната стилистика и към степента на образност, която се налага. Както и към индивидуалната форма, която Корнголд подбира за концерта и която припомня за особения му симфонизъм, за умението му да строи звукови мелодични сегменти в различни хармонични варианти и съотношения, които дефинират индивидуалния характер на музикалния му език, изграден, например, в оперите му “Мъртвият град” и “Чудото на Хелиане”. Музиката му “страда” с пространен, безбрежен мелодизъм, трансформиращ се, променящ посоката си в развитието чрез кратки пресечки, които екзалтират допълнително нейното внушение. Този характер на концерта на Корнголд очевидно е импулсирал прочита на Светлин Русев, провокиран не само от симфоничния разказ, но и от образните качества на елементите, които го съставят. Тук играта със звука, която Русев демонстрира бе изключително преживяване. Той просто прелъсти публиката с идеите, които вложи и експлицира в собствената тонова палитра – безкрайни в диханието си линии, прелестно промълвени, скоростно съпровождащи ги, мелизматично звучащи, периферни звуци, плътност, прозрачност, обем и изтъняване, тембриране – и в соловата изява, и в съприкосновението с оркестъра, мащабно гласоводене… Звукът на цигулката се рееше като птица над и около оркестъра, за да се “приземи” в невероятното каденцово споделяне – с пронизваща спонтанност. Рядък момент, много рядък в степента на саморазгръщане от Русев, но също и за мен като слушател. Мисля си, че този по-особен романтичен изказ, в който емоционалните изблици по някакъв начин се стопяват във въздуха, остават неуталожени, неизказани, е много близък до неговата натура, като същевременно го предизвиква с особеното непостоянство във внушението, с наистина интересната недоизказаност, с чувствената неуловимост. В романса, втората част, цигулката изпя неповторимо, изповедно, с незабравима експресивност своята партия – бе толкова красиво, бяха наистина минути, които искаш да не свършват. И си щастлив, защото присъстваш на това невероятно музикално ставане, събитие, когато един много силен музикант се изповядва – във високия регистър на цигулката му сякаш се бе вградила душата му… такова чисто, неподправено, оголено откровение не бях преживявала като негов слушател. Всъщност беше повече от щастлива среща, беше от онези интимни, невероятни моменти, в които изпълнителят говори на своята публика, като на един само, много близък човек, на когото може да сподели нещо най-изконно. Прибавям го към незабравимите си преживявания.

_____________________

decrescendo.net Блог за музикална критика на Екатерина Дочева