“Мартенски музикални дни”: Завръщане, приближаване

Завръщане, приближаване

Две вечери на съвременния звук ни предложи фестивалът и не можеше да е изненада, че главните действащи лица в тях бяха Ансамбълът “Музика нова” с диригент Драгомир Йосифов (12.03.) и Струнният квартет “Фрош” (15.03.). Централната творческа фигура в концертите им бе композиторът Лазар Николов. 100-годишнината му връща музикалното слово на този голям творец при хората, а те с изненада установяват, че то е изпълнено с поезия, с дълбоки чувства, с емоции, които се разкриват бавно, някак трудно, но красиво и трайно въздействащо. Йосифов припомни една много силна и вечна негова композиция “Глас 1” за сопран и камерен ансамбъл, от 1989 г., създадена по три стихотворения на Блага Димитрова – “Камък”, “Звуконепроницаемост” и “Глас”. Но, струва ми се, още по-важна бе брилянтната концепция на Йосифов за строежа на програмата, която припомни връзката между трима забележителни български композитори. “Сметнахме за естествено да композираме концерта в негова чест не като монографичен, а като връзка между Лазар Николов и неговия учител Димитър Ненов и неговия приятел, спътник, опонент и също учител – Константин Илиев. Мисля, че Лазар би одобрил това.” Това е истинско  интимно приближаване на музиката към своя слушател, особено ако слушателят е способен да го почувства. Още връзки могат да се направят – вокалният цикъл от 3 песни “На дача” на Димитър Ненов е по стихове на Елисавета Багряна, а “Глас 1” работи с поезията на Блага Димитрова – две поетеси, които също бяха свързани житейски и чрез литературата (Димитрова и Йордан Василев написаха през 1975 г. монографична книга за Багряна, за която тя им съдействаше). Напомнянето, показването на тези процеси в музиката, в литературата е извънредно необходимо, особено днес, ще е още по-важно утре.

Благодарение на Йосифов можах да почета малко от партитурата на “Глас 1”. (Въпросът с достъпа до партитури на български композитори е повече от болезнен, особено, ако не са вече сред нас). Писмото на композитора е комплицирано, но и пределно ясно, и допълнено с достатъчно, също така ясни и категорични обяснения. В прочита на “Глас 1” със солистка Галя Симеонова, а и в Сонатата за обой и пиано, представена от Светлана Анчева и Драгомир Йосифов светът на Лазар Николов се приближи към нас в неговата неотклонна цялост. Музиката му се разкрива в сонорното си великолепие, в интензивното метафоризиране на словото, което сякаш посочва разковничето на авторския избор с изречения като “Накъде, накъде, все още нанякъде следвам сянката на гласа” или “Каква съучастна звуконепроницаемост”, “Думите изведнъж започват да светят със скрито сияние, неподозирано на ярка светлина”, “Един глас ме повика, разпознах го в просъница”. Приемам ги като кодове към същността на музикалната поетика на композитора със завършената стойност на музикалните идеи, с тембрирането, с метафориката и извисяването на гласа в различна дименсия на абстрактност, в която словото “пробива” във важни поанти на смисъла, а иначе се влага като тембров нюанс и чрез гласа, и чрез фонетичните му свойства. Този богат, същевременно бавно “разказващ се”, напрегнат свят покри сякаш съзнанието на публиката, унесе я, отнесе я дори в чудотворно лоно на смисъла. Изчистен зрял прочит на Йосифов, изпълнен свещенодействено от музикантите на ансамбъла и Галя Симеонова. Нейната вокална интелигентност е позната отдавна. Тук се прояви и в цикъла “На дача” от Димитър Ненов за сопран и пиано (Симеонова, Йосифов), едно сензитивно отражение на стиха върху неговата тонова природа, почувствана от композитора. И така – в началото Ненов и поезията, в края на концерта Николов и поезията – ясно се чува естетически общото, дори и в различията в подходите.  В този смисъл програмата на концерта бе изваяна драматургически. Между тези два стожерни опуса прозвуча Сонатата за обой и пиано от Лазар Николов от 1976 г., с латентната експресия, изпълнена от Анчева с впечатляваща фантазия в звукообразуването, не без сериозното участие на клавирния импулс. Като раздиплен спомен се изля Третият струнен квартет от Константин Илиев, написан именно около русенския му период през 1955 г. Дамите от Квартет “Фрош”, очевидно привлечени от активната риторика на младежката композиция я “изстреляха” с енергия, която събуди движението на формата в нейните взривни точки и в уталожващите ги еволюционни сегменти.

Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова и Теодора Атанасова или Струнен квартет “Фрош” изнесоха и свой концерт на фестивала, на който те гостуват почти всяка година. Сега се включиха и в почитането на 100-годишнината на композитора Лазар Николов като изпълниха забележително неговия Втори струнен квартет (1970). Авторът го назовава “Медитации”, въпреки, че неговата същност е много далече от медитативно-съзерцателното, тук се визира по-скоро изследването на скрити, интимни метафори в звученето, както твърди самият той. Това е неистов реквием (по думите на Константин Илиев – “квартет-реквием”), породен от загубата на майка му, излят в необичаен за времето си маниер, в който организацията на музикалния текст е напусната от тактовата черта, с цел освобождаване на музикалното време в асиметричен порядък (“Всеки ден ходех на гробищата и слушах жалните, оплаквателни песни на по-простите жени. Те като че ли послужиха за основа на втория ми квартет.”). Този подход създава, поражда различен импулс и линия на движение. И различно съсредоточие върху звука, което “Фрош” използваха максимално с концентрацията си върху впечатляващ и въздействащ с прецизността си (до косъм) звук в сложна игра с ритъма, с метрума, в специфичен полифоничен порядък. Прочитът на “Фрош” бе впечатляващ, още повече, че този квартет не е свирен много отдавна в оригиналния си вид (съществува версия за струнен оркестър, създадена от Йордан Дафов, която се изпълнява по-често).

Квартетът на Николов бе в центъра на програмата – между “Фратрес” от Пярт във версия за струнен квартет и квартета на Дебюси – и двете творби подчертаха в различна степен една висока и специфична тревожност на прочита, който по принцип напуска полето на обичайното, за да формира личното напрегнато полагане на стила. При Пярт – с впечатляващо изграждане, особено след началото на творбата, при Дебюси – в колебанията и успокоенията на формата, с деликатна игра с щрих, тембър и фраза. Удоволствие е да срещаш музиканти, които имат слух и чувствителност, за да постигат впечатляваща субтилност в интерпретацията на тоновото слово – тънки, смислови движения, които неусетно, но задълго приближават съзнанието към идеите и смисъла на творбите, които изпълняват.

______________