“Мартенски музикални дни”. Фестивални сюжети във форма на дневник

Талантите поздравяват традицията е подзаглавието на една австрийска увертюра. Звучи вечно! И 61-то издание на фестивала “Мартенски музикални дни” с тежестта на традицията, която има зад гърба си и която продължава отново ще приема поздрави от талантите всеки фестивален ден, до 27 март. Традиция трудно се отстоява и защитава. Историята на фестивала ни го съобщава за пореден път. Но когато реши да се втвърди традицията става трудна за преодоляване, нещо, което фестивалната програма съумява да постигне гъвкаво и с необходимия за това респект към вече случилото се. Такива са репертоарните намерения в нея и тази година – епохите, нанесени в музиката, която фестивалът предлага привличат с висока естетика и с имената, избрани от листата на фестивалните артисти.

Още концертът, с който се откри фестивалът “Мартенски музикални дни” предложи достойна в звуковото си изражение програма, изградена от големия български диригент Емил Табаков за изявата му с Русенската филхармония. Табаков рядко обяснява скритите връзки между творбите, които подбира за звукова концертна съвместност. На пресконференцията, преди откриването на Фестивала, той наблегна на годишнината от смъртта на Морис Равел (1875-1937), която отбелязва с Концерта за пиано в сол мажор. И първото артистично откритие на фестивала бе македонският пианист Симон Трпчески, който от години гостува на най-авторитетни оркестри, зали и фестивали. Гостува и в София – преди години с Чайковски-концерт заедно с радиооркестъра и Табаков, а през май, миналата година – в Тройния концерт от Бетовен заедно с Александър Краповски (цигулка) и Александър Сомов (виолончело), заедно с филхармонията и Григор Паликаров. В момента Трпчески е сред най-търсените пианисти и заради обширния репертоар, който поддържа.Той е инструменталист, надарен с таланта да чува, да предвижда намеренията на музикалните си партньори – диригенти, оркестри, камерни музиканти. Има страхотна звукова интуиция, която му създава лукса да намира точните граници на територията си в музикалното съпреживяване. Експресивен е, с една специфична саунд-култура във всеки тип инструментално поведение. Разбира се, че владее пианото неограничено, любознателен е и се впуска в музикалното ставане като в приключение.

Приключение бе и за мен да следя логиката и ерупциите на експресивния му прочит на концерта от Равел. Тръпнещ звук, плътни, покоряващи в смисловото си внушение пасажи, многозначителни дъхове, леки изненадващи отклонения в музикалното движение, които “просветват”, открояват се в драматургичния ритъм… Допълват се с Табаков великолепно, но въпреки това Трпчески следи непрекъснато всяка реплика от оркестъра, наслагва върху всеки тембър, който му подава тази възможност. Така концертът засия в различни цветове и беше великолепна амалгама от  колорит и моторика, от пулсиращ ритъм и свободно, пространствено разположение – във втората част. Трпчески е огнен, но същевременно се контролира безпощадно. По същия начин контролира звуковата среда около него, въпреки скоростта, с която преминава от едно състояние в друго и вае забележително формата. С непоколебимото присъствие на диригента, който държеше, както винаги, оркестъра в ръцете си. За пореден път се убеждавам в невероятната гъвкавост на Табаков, в способността му да изгради у всеки оркестър, който дирижира, система и бърз рефлекс, с фантастична концентрация и непреклонна стилова култура.

Преди години чух за първи път как Емил Табаков чете великолепните, експресивни Четири скици за оркестър от големия български композитор, пианист и интелектуалец Димитър Ненов. Създадени са горе долу по същото време, в което Равел пише концерта си – с пет-шест години по-рано. “Въжделение”, “Копнеж”, “Гротеска” и “Танц” представят една друга, чувствена страна на експресията на този толкова впечатляващ, съзидателен дух на времето, означил периода между двете световни войни през миналия век. А интерпретацията, която Емил Табаков продължава някак да развива чрез откритията си в музикалния текст на Ненов, бих определила като уникална в изпълнителската практика, свързана с този опус на Ненов.

Някак логично бе във втората част на концертната вечер да е включена пиеса от Дебюси. Трите симфонични ескиза “Морето” рамкираха с вълнуващи инструментални багри, с впечатляващи метаморфози в музикалното движение тази великолепна концертна вечер. Табаков нанасяше последователно и неусетно променливи нюанси в звуковата тъкан; те преливаха едни в други, до безкрай. Сякаш от само себе си – така органично, така естествено. Водеше оркестъра в тази приказна картина с лекота, защото музикантите очевидно бяха заредени с поетичния ѝ заряд и откликваха с емоционалност на вдъхновението, което идваше от техния Маестро.

______________