По пътя на книгите с учителката Велина Ортакчийска и поетa Мартин Петков

Велина

Велина Ортакчийска ми се обажда след моята статия във в-к „Дневник“ – „Приключи „Походът на книгите“ и никой не разбра“. Тя е учител на деца между пети и седми клас. Леко притеснена ми разказва  за своите проекти. Нейното местенце, и на екипа ѝ, се казва „Букледария“: приказна страна, в която работят с Катя, която казва, че отдавна не е в детска възраст, но помни този съноподобен период заради своя учител Велина, която обича да се вглежда в портрета, който ѝ е нарисувало едно дете. Велина получава портрета за подарък за свой рожден ден. Казва, че оттогава той е като вълшебно огледало за някои детайли, които без детския поглед би  пропуснала. На оригиналната снимка не е забелязала толкова ясно пътя на слънцето, който така силно я огрява и стопля, за да може да има толкова широка усмивка.

В „Букледария“ е някак тихо. Човек не се чувства притиснат да направи избор, възрастният може да разглежда, а детето да открива. Поздравяват ни и после ни казват: „Това е мястото, в което споделяме нашето въодушевление от познанието. Тук израстват проекти, които да разпалват в децата желанието за книжни пътешествия, да ги забавляват и да им помагат в ученето с истории и образи.“ Днес трудно се попада на място, където някой иска да обучава чрез истории и образи, или да е въодушевен от познанието!

В „Букледария“ е тихо, но не защото е сънено, а защото се чете и  се мисли. Пространството е виртуално, но и устойчиво, създава порядък, който предразполага към водене на читателски дневник, игри чрез книги, писане на писмо до някого, или измерване на книгомилите чрез Комплекта „Книжно пътешествие“ от магазинчето на Велина и Катя.   

Мартин         

Мартин Петков е роден през 1976 г. в София, където живее и до днес със семейството си. Завършва Втора английска езикова гимназия в София и Право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като юрист и съществува като писател, това чета на неговия сайт със сполучливото заглавие „След пладне“. Започва да публикува проза и поезия в края на деветдесетте години на ХХ век. Първите му публикации са в сп. „Пламък“ под редакцията на поета Георги Константинов.

Никой не може да ме накара да си купя книга, която излиза от всеки рекламен ъгъл на лаптопа ми или за която пишат дежурните писатели и критици. Сама откривам в анонсите за книги новата стихосбирка на Мартин „Приготвяне на багажа за път“ („Ерго“, 2021) и си я поръчвам. Художник на изданието е Роза Колчагова.

* * *

Дванадесетокласниците пишат в час. Зъзна с палтото си и чета поезия. Навън е топло, а вътре студено. Половината са в карантина, другата – не. А аз съм навсякъде, в реалното и иреалното. Движа се като Робокоп сред пространствата. Мартин Петков често се определя като автор на истории с фантастичен елемент.

Студено ми е. Без пряка връзка си спомням онази малка книжка на Константин Константинов и Светослав Минков – „Сърцето в картонената кутия“: на поета Валериан Пламенов му изчезва сърцето, това е установено от лекар-рентгенолог.

Харесвам стиховете от „Приготвяне на багажа за път“, има такава лека ирония в тях, че просто се стъписвам. Като техника на писане също са разнообразни, очевидно са от различно време, задават и актуални проблеми. Отсъствието на сарказъм и интелектуално позиране е добра идея. Разговорността и леко хлапашкото поведения на моменти от страна на героя са нещо разтоварващо. Тонът в отделни строфи си е валерипетровски, откривам опазена емоция при Мартин, както и прозрения като щрихи, а не като нещо натрапчиво и крайно.

Стихосбирката не е любовна, но любовните стихотворения са пръснати из цялата книга като нещо съществено, а не събрано накуп и изпепеляващо. Отсъствието на настойчиви метафори и струпани думи превръщат поезията на Мартин в нещо съвременно и близко.

Антибиотик

Мечтая да се разболееш 
толкова сериозно, 
че лекарят да ти предпише 
антибиотик. 
И той да трябва да се взима 
на всеки кръгъл час – редовно. 

И тогава някой 
(казано по-точно – аз) 
да трябва да звъни у вас 
на всеки кръгъл час, 
за да те подсеща: 
Време е за антибиотика, 
днеска ти е пети ден.
А всъщност тихичко ще шепна:
Време е за мен. 
Време е за мен.

Мечтая да съм твоето лекарство 
за лошите и тъжни дни; 
да бъда по-необходим 
от всички хапчета, сиропи, капки, 
от тънките спринцовки и игли.

И щом си кажем всичко – аз 
за миг успокоен ще спра, 
но после ще погледна към часовника, 
ще видя, че минава час 
и отново ще ти позвъня.

Ще кажа: Време е за антибиотика. 
Днеска ти е шести ден. 
А всъщност диво ще крещя: 
Дявол да го вземе доктора! 
Не разбра ли? 
Време е за мен!        

(1998 г.) 
Мартин Петков