Краят като начало

В парадигмата на художествените и критически търсения от предишните книги на Владимир Шумелов „The End“ се явява поредна брънка от личен авторов размисъл за света и на липсата на удовлетвореност от отговорите, които намираме и чиято окончателна сигурност винаги ни се изплъзва.

Книгата може да бъде поставена под жанровия знаменател „есеистична проза“, въпреки че първоначалният замисъл на автора е след последната точка той да бъде определен като „роман“. Най-общо това е дълго есе за писател, който пише за друг писател, който пише книга, освен заявеното в първите редове („Казвам се Рòман и пиша ромáн.). В съдържанието му има не само глави, свързани с писането, „лабораторията“, но и (почти) всичко, свързано с някакъв полуфикционален онтологичен опит, отново вързан с писането, четенето, книгите. Т.е. това е книга от междужанров, от колажен тип, сглобен калейдоскопично и проникната от метисажа.

Независимо дали  ще определим текстовия масив като „есеистична проза“, „есеистичен роман/роман-есе“ и под., в българската традиция можем да посочим многобройни книги с подобна техника: от „Видрица“ на поп Минчо Кръстев, през „лиричната проза“ на Гео Милев, та до днес. На финалния етап текстът бе наречен „роман-сингуларност“ (вж. послеслова на Яна Ленова; според нея в неголям обем е събрана много „материя“, което от своя страна довежда до промяна на характера на обекта. „Ще попитате кои стойности се уеднаквяват, за да доведат до коренна метаморфоза. В романа един до друг стоят както художествени, така и литературнокритически епизоди, стилизация на интернет общуване, поезия. И през цялото време звучи музика, хубава музика – блус, рок, джаз… “).

Немалко от текстовете имат връзка с епифанията, с епифанийното на Имант Зиедонис (който присъства задочно в един от тях), Джойс („Одисей“) или Св. Игов („Нощен квартет“). В различни по обем и „жанр“ прози (някои от които етюди или фрагменти) книгата се опитва да съчетае личния опит, като определено се свързва в крайна сметка с писането и неговата рецепция. Текстовете са синтетични, донякъде есенциални, опитват да инсценират паралели и сходства, да проявяват дистинкции на базата на факшъна и фикцията. Това е откровено фрагментизирана проза изградена колажно, в която „червената нишка“ често е недоловима/невидима и тогава важен е контекстът, бекграундът, фонът на текста.

Структурно книгата включва 29 фрагментирани текста, свързани директно или индиректно с литературата и нейната рецепция. Основна характеристика на тази проза е авторефлективността. The End опитва да преформатира една по-традиционна нагласа към Текста и Автора и да предложи контекстовост на четенето, при която по-ясно биха проличали спойките между иначе разнородни текстове и т. нар. „червена нишка“, която ги свързва. През аз-овото разказване читателят става свидетел на философски, литературни, политически и екзистенциални откровения/прозрения, на коментари за книги и събития от заобикалящи ни събития от българското и световно текущо, на оголени лични признания. Композицията е комбинация от ретроспекция и линеарност.

Текстовият масив е пропит от усещането за Края (в различните му измерения). И все пак продуктивното тук не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга. Симптоматичен е обаче финалният етюд „Започвам“, който преобръща/трансформира скепсиса в надежда; в начало, основа, корен, първоизточник – зародишът, коренът, мотивът и причината на всичко на този свят – Словото.