Нестихващото поетично случване в "Преводачът на света"

„Преводачът на света“, автор Теа Монева, ред. Марин Бодаков, дизайн Иво Рафаилов, ИК „Жанет 45“, 2021 г. Премиера в "Алея на книгата", Варна, 31 юли 2021 г.

Дори само споменаването на издателството на Божана Апостолова, самата тя забележителна поетеса, както и на Марин Бодаков, един от най-интересните съвременни поетични гласове на България, са достатъчни, за да се досетим, че тези утвърдени творци са разпознали сериозния поетичен потенциал на едно многообещаващо младо перо. Още повече, като знаем колко български автори се домогват да излязат творбите им именно в това издателство, то присъствието на Теа Монева в „Жанет 45“ още с дебютната си стихосбирка вече е оценка, вече е номинация. В този смисъл започвам разсъжденията си за поезията на Теа Монева с поздравления за приема в семейството на отбраните български автори и разбира се с пожелания да остане сред тях и с по-нататъшните си творби.

Теа Монева е от Варна, завършва Първа езикова гимназия в родния си град и фармация в Мюнхен. А причината да се влюби в Мюнхен не е нещо друго, а поезията. През 2012 година печели "Bayern-Wettbewerb" (състезание на Баварскoтo държавнo министерство на образованието и културата) с едно стихотворение и покана за визита в Мюнхен. Отличена е също в литературни конкурси, носещи имената на знакови поети като Веселин Ханчев, Биньо Иванов, Никола Вапцаров, Мара Белчева и др. Публикува в сп. „Пламък“, „Везни“, „Кръстопът“, портала за култура и хуманитаристика „Литернет“ и др.

Поетичните вдъхновения, които спохождат Теа още в детството, не се оказват случайни проблясъци, а затвърждават във времето стремежа ѝ да опознае света чрез поезията и обратно – да открие тайните на поезията чрез опита, който черпи от света. От него днес тя иска да почисти лошото със стихотворение.

„С букви можеш да си построиш всичко – дом, люлка, град, държава, планета дори. Всяко стихотворение е подреден хаос, малка вселена, която е също толкова истинска, колкото и вселената, която обитаваме“, разкрива Теа кредото и първопричината за своите стихотворения.

С откровени и открити за възприятия сетива тя търси да осмисли и овладее неузрялата си опитност някъде там, между полюсните величини на поетичното и материалното. Тази многоликост в съпреживяването на света е заложена сякаш в самата нагласа на Теа като човешко същество, тя придава и форма на поетическите ѝ откривателства. А те са толкова изящни (като водното конче, което Иво Рафаилов е извел на корицата), че веднага докосват с образността и метафоричността си. Изящност и крехкост – това са основните характеристики в поетичните излияния на авторката: пропускаш законите на гравитацията покрай връхчетата на ушите/ зашиваш се за въздуха / вселената е готова да се раздаде /  като сладко от смокини.

Поезията на Теа Монева се отличава и с един съвременен градски пантеизъм. Защото Теа е градско момиче и нейната поезия е вкоренена в града, в неговите плочки, тротоари, площади, кръстовища, светофари, трамваи. Те са нейни предпочитани персонажи, защото със своята материалност ѝ дават повод да провиди отвъд тях, да съзре и осмисли битието: не обвинявай хората, които чакат / по спирката на трамвая / ако се изправиш и разпериш ръце /сянката на дървото ще ти покаже къде си / чуй листата му, те говорят със слънцето.

От друга страна погледнато, тези прозаични на пръв поглед  тротоари, площади, кръстовища, светофари, трамваи, са комуникационни канали. Те са градските символи за общуване, по които пътуваме към света, един към друг и към природата: на площада / дете се опитва да е гълъб /.../ никой не се замисля да полети.

И ако неслучайно получаваме имената си, то Теа основателно носи името на древногръцката богиня, дъщеря на Геа и Уран от голямото семейство на титаните, които владеят земята и небето и на които, както знаем, всичко е позволено. Така и в оригиналното пантеистично пано на Теа Монева за дните от седмицата неделята кулминира в един истински панегирик на безграничната фантазия: възможно ли е слон да се смали до пеперуда, / да отлети / или да превърне хобота си в тромпет?

Забележимо е пристрастието на Теа към глагола преплитам/заплитам и всичките му производни, защото неговата лексикална същност изразява толкова добре превръщането на едно нещо в друго, преобразяването и преосмислянето на видимото, различното, новото. Едно безкрайно, въодушевяващо и енергетично движение на мисълта, което не е ли в крайна сметка самият живот... Мисля, следователно съм по Рене Декарт. В поезията на Теа: питаш ме / животът ли е първи / или смъртта и / след това върви животът...

Наистина, очарователно е да откриваш всеки път колко по-бързо стига поезията със своите емоционални и ярки изразни средства до иначе труднопроходимите философски изводи.

Наред с темите за Бога и Космоса, за смисъла и старостта, романтичният поглед на младостта също е присъщ на лирическата героиня. Тя е една модерна Жулиета, която може да се усъмнява в него и в себе си, но може и да му направи признание: създадена съм, за да се връщам към теб / към музеите и улиците между къдриците ти / ти си центърът на всеки град.

Както стана дума в началото, авторката е следвала в чужбина и живее в чужбина, това е нейният избор, но той не е лесен. За нея и за още много други като нея е трудно да си пътник без багаж, /  без терминал, / носиш се като спомен / за близко бъдеще / или минало. Трудно е да бъдеш архитект на живота си, когато се налага да строиш стая в града / и град около стаята. Когато се чувстваш като чужденец най-често в себе си, докато толкова ти се иска да течеш към корените си...

Човек има нужда да намери себе си, да се осмисли, да се преведе, както настоява заглавието на книгата. Преводът е най-задълбоченият и най-обстоен, затова и осеян с безкрайни препятствия път, по който може да стигнеш до автора и да влезеш в неговото мислене. Единствено по този път преводачът има шанса да се съизмери с автора, да стане равностоен на автора. И ако продължим библейския постулат за Бога като големият автор, човекът като божие творение е призван да бъде неговият преводач.

В търсенето на смисъла, това, което трябва да бъде намерено, „Преводачът на света“ е удачно и определено амбициозно заглавие. 

Тук асоциативно си спомняме за онзи великолепен и много немски роман на Даниел Келман „Измерването на света“ (2005) - бестселър с най-големия следвоенен тираж в Германия, разказващ за амбицията на младите учени Александър фон Хумболт и Карл Фридрих Гаус да измерят света. В съзнанието изникват и кадри от „Изгубени в превода“, филма на София Копола със Скарлет Йохансон, който с право претендира за една от най-проникновените кинотворби от началото на Милениума.

Импониращо е, когато една дебютна книга препраща читателя към произведения на литературата и изкуството, доказали своята стойност във времето. Това изглежда важен знак за високите цели, които си поставя Теа Монева. Тя знае, че тепърва ѝ предстои да се доказва и е готова за това предизвикателство, готова да хвърли сърцето си на света / остави го да се ожули.

В „Преводачът на света“ откриваме една млада, интелигентна и талантлива поетеса, която говори от името на своя XXI век. И няма никакво значение дали лирическата ѝ героиня живее в България, Германия или някъде другаде, защото нейното местообитание, както би се изразил Георги Господинов, е градът на света. В този град тя очаква и работи за бъдещето си, докато по мен се разтича едно нестихващо стихотворение.

Красива поетична визия за отреденото ни време на земята, подобно на неумолимо разтичащия се часовник на Салвадор Дали. В потвърждение на това нестихващо поетично случване, никъде в книгата няма да срещнете главни букви и точки, но има многоточия и запетаи, които също говорят.  

„Преводачът на света“ е една много мислена поетична истина. Вярвам в продължението.