Първо поискай от себе си

Книгата е река, в която ти се иска да се окъпеш, но навеждайки се над нея установяваш, че неправилно си преценил. Дълбока е, по-дълбока от уменията ти да плуваш. Гмурнеш ли се – писано ти е... не се чете...

Със Сашо Серафимов се запознахме чрез имейли преди три години. И до момента не сме се виждали очи в очи. Той беше редактор на разказите ми, които нито по негова, нито по моя вина досега не са излезли.

Започнах да търся негови публикации и да чета стиховете му. Привързах се към тяхната обикновеност на пръв поглед и философска мъдрост и многопластовост на втори и трети.

Благодарна съм, че ми изпрати най-новата си книга със стихове и размисли “Натрупване на незнание”, издателство "Жанет 45".

След първоначалния прочит в главата ми остана натрупана тъгата, равновесието между надежди и преодоляна болка, която е спряла да кърви, мъдростта, с която като с фенер продължаваме напред. Въпреки спускащия се мрак от реалността. Въпреки другите и нас самите.

       * * *

“Ще ме объркат границите някой ден, така ще ме объркат. Няма да знам в България ли съм или някъде другаде. Тъжен свят. Където и да погледнеш – Европа, Азия, Америка и Африка са нахлули у нас."

Стихотворението “Ръцете ни са все протегнати" – звучи подобно животоописание на днешния човек: повече тъжен и лаком, повече нереален, отколкото търсен и пример за децата си.

Не можем един ден и една нощ да сътворим,
чакаме друг, броейки до седем, да свърши тази работа,
но ръцете ни все протегнати...

Съвременникът е загубен от притеснения, нетърпение и страхове... Дали ще се намери, е въпрос без отговор...

Прося светлина от тъмните прозорци,
 а в ума ми
 – една осакатена песничка
                                 за любов.
           “Тъмни прозорци"

“Диоген” е стихотворение, събрало на една страница битието на човека. Собственото му богатство, какво търси, какво намира и къде се губи...  “Люлея се като мишена." Отдалечаването, изтъняване на нишките между хората, прекаленото величие на индивида и затварянето все по-навътре в себе си е самоограбване. Създадени сме да общуване и да се обичаме, а по-често се отдалечаваме и търсим слабите места.

Страшна ми е тази гледка,
в която думите са шепа пясък, хвърлен в очите
и светлината все не стига бързината на живота.
          “Шепа пясък”

     *

 “Стихотворението е тъжен свят от весели случки. То си има огледало за обратно време, а в очите кораб, с който плава надалеч. Все някой ще влезе в него, за да пие жива вода и да превъоръжи вътрешната си нация.”

     *

“Понякога трябва да се правиш на скала, ако не искаш да те хвърлят срещу другите."

      *

“Когато искаш нещо от някого, първо го поискай от себе си, за да разбереш колко струва.”

Стиховете на Сашо Серафимов са мъдри и тъжни, носещи греди, върху които стъпвайки, внимателният читател вижда бездната в душата си, след всеки нов прочит.

Размисъл, самодисекция... кой както го разбира...

“Трябва да се свиква с бъдещето. Неизбежно е.”

Книгата населяват и стихове за смисъла на думите, за твореца – лъкатушещ между миналото си и днешния ден, между наученото и онова, което боде очите и никъде не се учи... “Докоснат”, “Изречението на къщата”, "Безкрайното говорене".

Звездното небе е обсипано с отминали епохи,
с отминали животи и бъдещи вселени.
Но днес съм тук в малкия си град,
сред малките желания
и думите ми кротко капят в реката на живота.

          ”Край брега на реката”

По какво ли се различава творецът от дървото и дъжда? Той прескача локвите, в които живеят други светове, не нагазва във водата, за да ги стъпче и покаже големината на моженето си. Прескача ги и не се възгордява, а сътворява една нова вселена с шепа думи.