Драмата на българското живеене в книгата на Иванка Денева „Енигмата на времето”

Не трябва да ни изненадва създаването от писателката Иванка Денева на драматургични произведения, след като познаваме театралните рецензии, обзорите й и „Искри от храма на Мелпомена”: мъдра книга, изследваща „театъра на прехода”. С новите пиеси в книгата си „Енигмата на времето” авторката се нареди по достоен начин в семплата редица на български творци, създали забележителни произведения в трите литературни рода, оглавявана от Патриарха Иван Вазов. Драматичните разломни пътища в историческата съдба на народа, страданията и незарасналите душевни рани на отделната личност, са в центъра на художествената вселена, сътворена от авторката, затова откриваме образно-емоционално и стилистично родство между разказите, новелите и драмите, но и с романите й „Жарава” и „Кръстопъти и ветрове”. Нововосъздадените творби са определено подчинени на изискванията на драматургията с външните и вътрешни конфликти, живите диалози, психологически убедителните поведенчески избори на героите, автентичността на обстановката и лексиката.

С първата драма от пет действия започва пътуването на журналиста Мартинов през „паметта на времето”: към срещи с различни човешки съдби, откровения, равносметки и прозрения за грехове и загуби, за любов и дълг. Героите вървят към себе си и другите, към истината, мъдростта и... вечността. Пътят – неистовият Път през чудото-Живот, откриваме във всички творби, като сърцевина на авторското мироздание. Нравствените непреходни послания от драмите на Ив. Денева определят избора и на заглавията, и оформянето на корицата - с обгорената, но жива гора, празния дом-пепелище и Пътя между тях.Те са ключ към загадката (енигмата) на Времето – категория, помагаща ни да подредим събитията в живота, но несъществуваща във Вселената. За Човека от произведенията й, за болките и загубите няма минало. Той ги носи в съзнанието и чувствата, възкресява всеки отминал момент на мъка или радост, анализира и преосмисля: едновременно е във вчерашния, днешния и бъдния ден, за който гради планове и мечтае. Няма граници в мисълта между тях и това хармонизира земното съществуване на героите с космическия порядък и всевечните закони на всемира. Затова и съкровените мигове от миналото на персонажите са показани в отделни явления на много от драмите и тази композиционна особеност помага да се разбере житейската им съдба, психическо състояние, емоционалните подбуди на поведение и душевно страдание.

До края на живота си баба Благуна преживява страшната нощ, когато търси труповете на синовете и съпруга си–участници в горянското движение, за да ги препогребе. (“Паметта на времето”) Всяка дума в сцената е на непоносима болка, за която няма лек, и като жарава обгаря душата на майката-страдалница. Не е по-лесно на Владан, останал без дом и препитание, неможещ да забрави мъртвата си съпруга. Затрогваща е случката от миналото, когато се опитва да вдъхне надежда и сили на болната, обгрижвайки я със състрадание и любов.(“Владан и Баша”) В друга драма са интересни явленията със случки от детството на подсъдимия Паско: прекомерната взискателност на майката спира полета на детската люлка и вярата, че хвърчилото може да достигне слънцето; убива волята на момчето, себеизявата и откривателския му дух. „Децата трябва да мечтаят!”, мисли бащата, а родителката със забраните си ги обезсмися. (И дори в името на момчето е закодирана липсата на дръзновение, самостоятелност и копнежи. (“Отвъд чертата”)

Поради идейно-тематичната си близост драмите в „Енигмата на времето” се възприемат като цикъл с широк пространствено-времеви хоризонт и показват многоликостта на живота. Различните човешки съдби изграждат автентична и печална картина на българското живеене от средата на 50-те години на XX век – и до наши дни. В обезлюденото балканско село останалите неколцина старци сами копаят последното си ложе и скърбят за заминалите си в далечни земи деца. Добросърдечната, грижеща се за двамата болни мъже баба Милица, пада обезсилена и мъртва до подготвения от самата нея свой гроб. Възрастни хора, останали без дом, намират утеха и блага дума в старчески дом. Децата им – новобогаташи, издигнали парите в Бог - арогантни и нагли, бързат да ги отстранят от живота си, като баба Шинка ги характеризира: „Срама нямат от нищо днешните. А такъв, дето мандалото на вътрешната му порта е паднало – отпиши го! Съвест изгубиха, съве-е-ест!” Директорката Боришева (отново значещо име!) лекува душевните им рани, бори се с безпаричието и безхаберието на общинари и погребални агенти-лешояди: да осигури достойно погребение на починалите.(„Паметта на времето”) Спасение от мизерията интелектуалци намират в пансион “Рай”. Разочарованието им от света и живота прозира в тематиката на лекциите в театралния курс, който води актьорът Волошин: „Хамлет – това сме ние!” А скромният „орач на словесната нива” Китанов се възмущава от групата съвременни писатели-кариеристи и сребролюбци, „представящи лицето на българската литература пред света”. Убийството на управителката на приюта и присвояването на парите й превръща „земния рай” в ад... („Пансион на края на света”) Кражбите, психическото и физическо насилие над личността обединяват тематично много от драмите. Никой не обгрижва болните в „Дом-а за жени с психически увреждания”: условията са потресаващи, насилието над здравата Анелия, намерила подслон там, довежда проверяващи от „Лекари без граници”, журналисти, представител на „Амнести интернешънъл” и социален работник. Но най-категорична е обществената присъда за директорката и обслужващия персонал, издадена от разговарящите селски жени. („Покруса”) В драмата „Гледецът на бога” хората жалят красивата, образована Фанка, която губи разсъдък след смъртта на насилената си десетгодишна сестричка и удавената им, в придошлата река, майка. Показана е трагичната съдба на девойката, от която децата се плашат и бягат („от лудата”) с викове, като на подобни подигравки, унижение и проклятия е подложен и гърбавият Гатьо. А човешката душа е ранима и се пречупва, не можейки да се залепи – и за изумление на овчарите клетникът се обесва...(„Паметта на времето”) В драмата “Противостояния” драматургичното действие ни пренася на гранична застава, където доброволно е заминал младеж-мечтател, идеалист и поет. От скука, невежество и духовна нищета старите войници издевателстват над него: нахлуват с грубост и подигравки в „светая светих” на душата му и не зачитат чистотата на неговите чувства; погазват достойнството с психическо и физическо насилие, убивайки живеца и светлите пориви на сърцето, с което предизвикват самоубийството му...

Творбите в книгата на драматурга Иванка Денева „Енигмата на времето” подтикват към сериозни размисли за бездушието на обществото ни, загубило чувство за човешка съпричастност, състрадание и отзивчивост. То не приема различния, тъпче слабия и не търпи по-способния. Нерядко непокорните и дръзновените намират препитанието си край кофите за смет. До загубилия дом, рейс и съпруга Владан застава и доцент Чилев - в конкуренция с тайфа клошари – за изхвърлените хранителни огризки... Останал без лабораторията си, гневен за синекурните службички на различни величия и заради закостенялостта в управлението на научните среди, той все още не е загубил крехката надежда, че промяната в обществено-политическия живот ще се сбъдне. Но дали ще се събудят сетивата и ще трепнат душите пред страданието и вопъла на циганката Баша: „Всички хора са братя!”, когато Владан е убит с неприязън и мъст?! Болка раждат словата на дядо Курти: „Милостта не намира вече полог в душите!” Сякаш чуваме ново продължение на риданието на Йордан Герака от повестта на Елин Пелин „Гераците”: „Любовта бяга от човешките сърца”... Сто години след творбата му, драмите на Иванка Денева показват, че отново сме в безпътица, овълчване и отродяване, съпътствани и от обезлюдяване и просия...

Въздействието на пиесите на писателката се дължи на психологическата достоверност в поведението на главните и епизодичните герои, на автентичните конфликти и ситуирането на действието. Словото е убедително, използвано умело и виртуозно овладяно. То се докосва и обхваща всички възможни лексикални пластове, без следа от фалш. Селските жени (в автобуса, магазина или на улицата) намират за всяка ситуация и човешка постъпка най-точните думи: на съчувствие или укор, осъждане и насмешка. Диалозите са искрени и изречени без притворство, а присъдите – съхранили древни морални ценности. „Няма щастие, ако сториш зло!”, учи игуменката страдащите, потърсили в светата манастирска обител лек за тялото и душата. А мислите на отец Калов носят светлината на духовните учители на човечеството: откровения за греха, покаянието и прошката, за вярата и любовта – опора на човека в житейските несгоди. Библейски мъдрите думи на свещеника помагат на писателя Секулов, измъчван дълго от чувството за вина, че е влюбен в съпругата на брат си. С нежност, възхита и красиви слова той извайва образа й и бленува за нея. Любов, морал и дълг разпъват душата му, но разбира, че трябва да си прости и заживее в мир със себе си. Душата на клисарката Керана също намира трудно омиротворение, усетила духовна сила да прости на съпруга си, потърсил любов и щастие при друга. Съдбата на двамата потвърждава вярата на майка Тереза, че „... няма по-голям дар от прошката”. („Копнения”) Пред подобни изпитни попада и студентката Дария, влюбена в приятеля на сестра си и станала неволен виновник за смъртта му. Равносметка и самопознание тя достига в разговорите с психиатър, взела и решение как да продължи живота си след жестокия урок. (“Покаяние”)

Не са малко и хората на изкуството и интелектуалците-герои в някои от драмите на Иванка Денева. Те се вълнуват от музика, литература, театър, живопис или наука и от вечните проблеми на живота; от връзката между “човека-историята-Времето”, а понятията из различни сфери на знанието изпъстрят речта им. Художникът Дулев чувства, че иззад дърветата го гледа „космическият разум”, а приятелят му се диви на природата, „на която Бог е наспорил хубости”... (“Гледецът на Бога”) Други лексикални пластове използва войникът-поет в стиховете и писмата. Там словото омагьосва с красотата си, трепти от мечтание, любов и грижовност към близките, от възхита и отдаденост на творчеството.

Сполучливи и значещи са имената на героите и прякорите на епизодичните герои: овчарите, войниците, секачите и др. Поетично са назовани села, реки и местности. Впечатляват с лексикалното богатство ремарките към всяко действие на пиесите. Освен, че са точни, ясни и изчерпателни, те въздействат с образността и емоционалността на изказа.

С многобройните си достойнства драмите в „Енигмата на времето” изграждат реалистична картина на боледуващото ни общество. Показват актуалните социални, обществено-политически и културни катаклизми на ежедневието, но и внушават вечни, непреходни добродетели и морална чистота. Страданията смиряват, възвисяват духа, укрепват вярата и волята и Човекът продължава по житейския си друм по-силен. Останалият без крак Добрик заключава: “Кат' баят хляб е корав тоя живот, ама е сладък, че се дава веднаж и макар с един крак – трябва да го живе'йш! И с аршина, който сам си си отмерил... Всеки човек е една рана!” („Паметта на времето”). Драматургът Иванка Денева открива и показва болките, за да проникне светлина в душите, да не допусне омразата да помрачи умовете, разпалвайки любовта и божията искра, която носим, останали човеци...

Според Джон Стайнбек „Дългът на писателя е да издига, да извисява, да насърчава!” Подобно разбиране за мисията на твореца е вдъхновявало и писателката при създаването на драмите в „Енигмата на времето”. Те утвърждават любовта като най-истинска опора за съвременника в пътя му към осъществяване на мечтите; насърчават дръзновението, творчеството и светлите пориви; вдъхновяват за добротворство, съпричастност и съобщност. В разказа си „Тъмен герой” (1891 г.) Иван Вазов пише: „Аз бих желал, щото в нашите училища да се въведе нова наука – за човеколюбието”. И завършва с изречението: „Няма ли кой да основе партия на милосърдието?!” Видно е, че писателката Иванка Денева с творчеството си продължава най-прогресивните и хуманни идеи на българските литературни класици. Пиесите й са актуални – с мъдри послания и обогатяват тематично и лексикално съвременната българска драматургия. От такива творби обществото ни има належаща потребност в трудните, смутни и напрегнати делници.

Драмите очакват театралните дейци и сцените, за да достигнат до повече хора: да събудят съвести и просветлят души и умове. От нас Времето въпие духовно израстване и проява на висши човешки добродетели...

_____________________

За автора на рецензията:

Щилияна Драгнева е преподавател и литературен критик. Завършила специалността „Българска филология” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Дълги години работи в Националната художествена гимназия „Димитър Добрович” (Сливен) и формира литературния вкус и ценности у младите хора, голяма част от които се насочват през годините към хуманитарните специалности. Обикнат жанр за критическото й себеизразяване са отзивите, рецензиите и обзорите, в които разглежда творчеството на съвременни български автори. Тя се утвърждава като един от проникновените изследователи на естетическите търсения и художествения свят на писателката Иванка Денева.