„Незавършена пиеса за механично пиано“, или за поезията на неслучилия се живот

Краят на ХІХ век. Руското дворянство изживява криза, която обхваща не само материалната сфера, но и духовните устои на своите представители. На този фон в „Незавършена пиеса за механично пиано" Никита Михалков поетично–иронично „разрязва“ етично-нравствената битийна обвивка на героите си, за да достигне до оголения нерв на техния неслучил се живот. Чеховската атмосфера, тъй като в основата на филма са произведенията на руския абсурдист, се пресъздава с кинематографична художествена автентичност. Тя улавя най-тънките нюанси в безметежното съществувание, в което клокочи жаждата за някаква, макар и малка промяна. Лятната жега и очистващият дъжд, отегчените домакини и пристигналите гости, сами по себе си маркират границите на взривоопасния ефект от случайната среща на бившите влюбени, чрез които съдбата нелепо издевателства над индивида. Платонов (Александр Калягин) и Софи (Елена Соловей) се сблъскват отново, за да вкусят за миг от сладостта на „живия живот“. Разминаването между душевен порив и действие, между мечта и реалност, между копнеж и инерция се „рисува“ с широк замах на четката, очертавайки общия „план“(“сбирката“) и значимостта на детайла (механичното пиано). Напрежението - лежерно, протяжно, удържа динамиката под повърхността на спрялото време, неутрализирайки порива за промяна.. Искам-мога-правя, но... бездействам – тази ос убива спонтанното вдъхновение още в зародиш. Момчето, което разрошва косата си и удря тревата, сякаш се превръща в опосредствена метафора на вътрешния моментен подтик на персонажите да се отклонят от коловоза на статуквото. Паралелно с това, то е и израз на капитулацията пред инерцията на безволното съществуване, обвило дворянската „идилия“ (безцелното шляене, празните разговори, нелепите шеги…). Тази идилия, вътрешно нееднородна, е исторически обречена. Сблъсъкът между аристократичната претенциозност и безпомощност на отмиращата класа, и настъплението на действащите хора, на новите герои на деня – хората с пари, неминуемо върви към предизвестен финал, макар и временно „задържан“. Затова любовната история, която раздвижва „заспалите пластове“ свършва преди да е започнала, отвяна от инерцията на самосъхранението. Неизвестното, новото плаши, а старият ред осигурява измамната илюзия за защитеност. Най-ярка и вълнуваща нейна илюстрация е трогателната привързаност на жената на Платонов, която обича въпреки обстоятелствата, невинна, чиста, комично симпатична в своя нелеп опит да „въдвори обичайния порядък“. Тук парадоксалната образност на филма придобива зрителната, емоционалната и естетическата кулминационна обособеност на значим творчески акт – позиция на режисьор, който се вълнува от историята, пречупвайки я през погледа на собственото си съвременно мирознание.

 Никита Михалков не морализира, а кинематографично разказва с иронична, творческа, човешка съпричастност, с мащабност и талант за света, който ще изчезне, погълнат от собствената си деформираност, свят, който опосредствено създава илюзията за огледална възпроизводимост, в епохата на създаването на филма – 1977 г.

Алюзиите, препратките, „кадрите“ не са буквални, а стилизирано опоетизирани на „фона“ на Чеховата духовна вселена. Чрез нея „Незавършена пиеса за механично пиано“ се превръща в ярък художествен документ за „радикална разправа с идеологическите стереотипи, наложени върху живот и кино от комунистическия хронотоп“ (Геновева Димитрова).  

_______

„Незавършена пиеса за механично пиано“

Режисьор: Никита Михалков
Сценаристи: Никита Михалков, Александр Адабашьян
Продуцент: Татяна Жигаева
Музика: Едуард Артемиев
По Антон Чехов
Оператор: Павел Лебешев

В ролите: Александър Калягин, Елена Соловей, Евгения Глушенко, Антонина Шуранова, Юрий Богатирев, Олег Табаков, Николай Пастухов, Павел Кадочников, Никита Михалков, Анатолий Ромашин