Отзиви

"Копенхаген": Лабиринтът на сложните отговори

Валентин Ганев, Руси Чанев, Стефка Янорова в пиесата на Майкъл Фрейн

"Копенхаген": Лабиринтът на сложните отговори

 

„Копенхаген“ на Майкъл Фрейн, премиера за България.
22.01.2020, Валентин Ганев, Руси Чанев, Стефка Янорова.

„Копенхаген“ не е забавен, драматичен, увлекателен, провокативен или дори интересен театър. Започва бавно и трудно, дълъг е и е пълен с терминология от ядрената физика, имена и дати на конференции. Никой не се съблича, никой не умира и нищо кой знае какво не се случва – просто Хайзенберг се среща с Бор и жена му и си разговарят за настоящите си проблеми и миналото си приятелство на фона на WW2. От този изключително сух материал Фрейн успява да сътвори драматургичен шедьовър.

Мисля си:

„Копенхаген“ е замислен не като текст за сцена, а по-скоро като процес, който те увлича в развитието си, като мултивалентно и полифонично движение, онагледяващо основни принципи от квантовата механика, например на неопределеността (възможно е да се измерят скоростта ИЛИ позицията на една частица, никога двете едновременно), на допълнителността (определени свойства са зависими от други свойства – тези допълващи се двойки не могат да се наблюдават едновременно, напр. частица/вълнà, позиция/моментум).

Както при частиците, тъй и при човека всичко е във флукс, зависимо от други вълни-частици, оплетено в желания, вини, амбиции, съжаления, променящо се според това с кого си, къде си, какво пиеш и каква музика се носи около теб. „Копенхаген“ показва как нищо и никой никога не е наистина сам, а е свързан с други хора, събития, вероятни бъдеща и неслучени спомени. Никога сам по себе си, на човеку е трагически невъзможно да изясни мотивировките и съображенията си, собствената си същност. Единствено другите, с техните спомени и микрокосмоси и с тяхната светлина рефлектирала о него, са способни да осветят тъмни фасетки от цялото му. „Копенхаген“ е ризоматичен лабиринт на съзнанието, чиито спомени и памет не са стабилни маркери на миналото, а се пре/съ/творяват всеки път когато си спомняме – миналото и себе си в него. В сърцето на пиесата е невъзможността да се достигне до един-единствен, конкретен, стабилен, артикулиран извод – с класическата физика на Нютон умира и идеята за постижимост на истина, идентичност, разстояние. Това, което ни остава е резонанс и движение: една непрекъсната промяна в хиперсвързаното топологично пространство, пращящо от потенциал, случайности и вероятности. В този смисъл, „Копенхаген“ е и поема за човешкото (не)познание, за гърчовете и радостите на битието, включено в едно вечно завръщащо се циклично време.

Руси Чанев на 74 е забележителен, той ни дава един динамичен Бор и трактува образа с дълбока хуманност, подчертана от неспокойност и потиснато съмнение; отгласите от Дилбер-Танасовата типична интонация (особено във втората част) са на пръв поглед неуместни, но на втори, те допринасят като spooky action at a distance за идеята на тоталната взаимосвързаност, нонлокалност и нонлинеарност, ключова за спектакъла. Валентин Ганев е стабилен и идиосинкретичен като многоосовия Хайзенберг: разпънат между множеството възможни избори и Хайзенберги съществуващи в квантовото поле, и ужаса от необходимостта да направиш един-единствен необратим избор, да бъдеш този или онзи Хайзенберг. Стефка Янорова е най-земният, най-нютоновият образ: по-статична и овладяна, тя трактува ролята си на свидетел с външна студенина, но с имплозивни пориви на страстност и страдание.

И представете си – залата беше пълна!

Станимира Уидърз във Фейсбук

___________

Премиерата на „Копенхаген“ се състоя на 15 и 16 декември 2019.

Следващи представления през 2020 г.:
12, 22 и 27 януари,
8, 9 и 29 февруари,
1 и 2 март.

Автор: Станимира Уидърз
29.01.2020 г. 17:52
Посетено: 1897
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/30829-kopenhagen-labirintat-na-slozhnite-otgovori