Ярка и благородна родова памет

„Родова памет“ е поредната и последна засега книга на Райна Каблешкова – историк и етнолог, чието име и творчество е добре познато на четящата публика. Сякаш изпълнила наполовина родовия си дълг към своите предци с исторически трудове, посветени на прочутия Каблешков род („Тодор Каблешков (родова хроника)”, „Апостолът от Копривщица”, „Тодор Каблешков (монография)”, „Човек без род, дърво без корени”, „Вечно жив в паметта на поколенията“), авторката на редица още исторически и етноложки изследвания затваря кръга на „родовите“ си търсения с проучване, посветено на нейния род по майчина линия – Зозикови. 

В своеобразното си мото към книгата Райна Каблешкова пише: „Чувствам се задължена пред паметта на деди и прадеди като историк да напиша за миналото на майчиния ми род, чиито корени са от с. Каратопрак (Черноземен), продължили своето развитие в с. Долна махала, Пловдивско."

Неголяма по обем (60 страници), „Родова памет“ съдържа неимоверно количество имена и информация, като по този начин разкрива пред нас сякаш не само историята на Зозиковия род, а на който да е водещ български род. Защото всички подобни родове в крайна сметка имат свой родоначалник, свой основоположник, от който като от семе покълва родословното дърво, разраства се, умножава се с десетки, стотици, хиляди издънки, сродява се с други родове и с техните издънки и така от далечното минало до наши дни и към необозримото бъдеще.

От тази книга става ясно каква е точно роднинската връзка на Райна с Каблешковия род. (В скоба само ще отбележа, че ударението в това име попада върху гласната „а“. Думата е родопска по произход и е производна от съществително, означаващо съд за мляко.) Чорбаджи Лулчо – бащата на апостола от 1876 г. Тодор Каблешков, има брат Дончо, който е баща на Недко Дончев Каблешков – първи братовчед на апостола Тодор Каблешков и известен пловдивски юрист, журналист и общественик; той пък е баща на адвоката Личо Каблешков, който се жени за Видка Зозикова, като не само сродява двата рода, но става и роден баща на Райна.

„Родова памет“ се състои от шест глави. Първата, впрочем, е увод, който съдържа информация за село Каратопрак, основано през 1868 г. от бежанци от Северна България, спасили се ог турските жестокости при потушаването на Чипровското въстание. (През 1934 г. Каратопрак (черна земя) е преведено на български като Черноземен. По името личи, че селото се е славело с богатата си и хранителна черноземна почва.)

Авторката последователно и немногословно ни запознава с бита и поминъка на населението. Разбира се, жадният за просвета българин не закъснява и с построяването на килийно училище, а вярата му го подтиква да издигне и черква, за да отдава Божието Богу. В черквата има десетина икони, дело на възрожденския художник Георги Данчов. Преследван от турците заради революционната си дейност, Данчов се укрива тук при приятеля си Иван Арабаджията, като същевременно рисува иконите в църквата.

Иван има брат – Петър, като двамата са сред първите дейци и организатори на революционните комитети в селото и околните села. Майка им Кръстина е първа братовчеда на Гина Кунчева – майка на Апостола Васил Левски. Каратопрак излъчва и трима опълченци.

Ето каква е средата, в която се разраства и Зозиковият род. Името има гръцки произход. Основателят на рода Русин Рогачев става съдружник с гърка Никола Зозикулус. Двамата заедно притежават 1000 декара земя, овце и крави. След Освобождението и той като много други гърци напуска България, подарявайки една част и продавайки друга от имотите си на дядо Русин.

Дядо Русин има три деца, от които само Никола Русинов Зозиков създава голямо потомство, „което укрепва и се развива, дава големи разклонения и просъществува през вековете. Най-заслужила личност в рода е именно даскал Никола Зозиков, пожертвал себе си за освобождението на поробеното отечество, революционер и съратник на Васил Левски“. (стр. 7) Той е секретар на революционния комитет в Каратопрак, основан от Апостола. Заподозрян от турците в революционна дейност, Никола се премества в с. Долна махала заедно със семейството си. Въпреки че подготвяното от него и неговите съратници въстание не избухва по ред причини, даскал Никола е арестуван, и то по време на започналата Руско-турска война от 1877-1878 г. Макар че се укрил със семейството си в Карлово, заедно с други бунтовници даскал Никола е изпратен на съд в Пловдив. Осъден на смърт от турския съд, той е обесен  на тогавашния централен площад Джумаята.

Както споменах по-горе, даскал Никола създава голямо потомство, на което е посветена глава четвърта на книгата. „От потомството на Никола се разклоняват големите и здрави клони на рода Зозикови. Те са достойни българи, трудолюбиви, честни, ученолюбиви, носещи с гордост фамилията Зозиков, въпреки бурите и превратностите на живота.“

Потомците на даскал Никола се реализират в различни професии. Те са „образовани, умни люде, като се позовем на факта, че повечето имат средно, средно специално и висше образование. Зозикови са икономисти, юристи, филолози, .военни, инженери, зъболекари, агрономи, но преди всичко голяма част от тях са се посветили на благородната лекарска професия. Гордост за рода са неговите четирима професори, добили международна известност със своите постижения: Васил Ангелов Зозиков, Ботьо Иванов Зозиков, Ботьо Стефанов Матеев и Радка Комитова. Общо в рода има 18 лекари“. (стр. 31)

В приложенията има писма на зъболекаря Елисей Зозиков от комунистическите лагери Богданов дол и Куциян, обемист документален разказ за житието-битието на Никола Зозиков от Пенка Брайкова, поместен в сп. „Пламък“, кн. 9-10, 2009 г., факсимилета на дипломи и грамоти, много семейни фотографии, както и лично писмо от откривателя на пеницилина Александър Флеминг до д-р Ненко Зозиков с дата 14 октомври 1954 г.