„Последно лято“ или носталгията по един безвъзвратно загубен свят

През 70-те години на ХХ век в българското кино се появяват група от филми, обединени в така наречения миграционен цикъл, според терминологията на Владимир Игнатовски. Това са „Селянинът с колелото“, 1974 (реж. Людмир Кирков), „Дърво без корен“, 1974 (реж. Христо Христов), „Щурец в ухото, 1975 (реж. Георги Стоянов), „Матриархат“, 1976 (реж. Людмил Кирков)… Свързва ги образът на селския човек „разкъсан“ между патриархалните си корени и наложеното му от епохата битие на градски човек. Сред тях е и Иван Ефрейторов от „Последно лято“ (1973) с режисьор Христо Христов.

Създаден по едноименната повест на Йордан Радичков (сценарист на продукцията), филмът е реалистично опоетизирана метафора, която визуализира трагизма на разрушения традиционен български космос. В белетристичната творба това се постига със силата на изключително експресивното слово. В кинематографичния разказ темата (селото е залято от огромен язовир, хората са изселени, само домът на централния персонаж стои самотно на брега на езерото) придобива плътност чрез импресионистичния обем на кадрите. В тях се наслагва минало (отглас от войната), настояще (човекът се вклинява в природните закони, изземайки техните функции) и загатнато бъдеще (неясно, плашещо). А това се осъществява посредством достоверността на документа, изразителността на фикцията, фантазната образност на картината, съноподобната емоция на спомена. Индивидът е, който спори с Времето, който изпълва пространствената необятност на изчезналото село с нелепата си, но някак вълнуваща упоритост да съхрани отмиращия дух на традицията, за да я предаде на своя наследник.

Затрогващата искреност и на моменти комичност на героя, пресъздадени с дълбочина и талант от Григор Вачков, превръща сюжета от камерна, личностна драма в епична панорама на реален и болезнен социален проблем. Защото въпросите за корените, за принадлежността, изведени от режисьора на преден план, са неделима част от осъзнаването на битието, като единство на дух и материя. Именно това единство пресъздава филма в ретроспективен и линеен разказ. Потопът отнема Миналото (красиво, болезнено…), но новият свят не може да бъде съграден, защото личният свят на волния, горд персонаж, първично свързан с природата, от която черпи сили и смелост, не приема ограничаващата реалност на градската среда. Носталгията по един безвъзвратно изгубен свят е силен емоционален импулс, но той тегли назад, не отчита реалността, не може да се справи с нахлуващата промяна. Оттук е драматизмът на действието на чисто сюжетно ниво (бягството на сина, запленен от новия свят) и по посока на душевно-психологически сблъсъци в/на образите (Иван, детето, дядото, вуйчото). Някак си селската идиличност отстъпва под напора на градската прагматичност.

„Последно лято“ може да бъде определен и като една опосредствена „дискусия“ за вината, опрощението, човечността, надеждата във времена на катаклизми (военни, социални, морални, междуличностни). Това е дискусия, която не натрапва своята категорична истина. Защото всичко това е „поднесено“ с фин стилизиран рисунък или с натуралистична детайлизираност, с иносказателност или с директна образност, с пряк речеви „жест“ или с динамичен пластичен изказ, с непосредствено внушение или алегоричен подтекст… От съвременна гледна точка, филмът може да бъде „разчетен“ и като едно стряскащо предчувствие за бъдещето, чиито плодове събираме днес - обезлюдяването на българските села и наплива към Терминал 2…

________________

Оригинално заглавие: Последно лято
Език: български
България, 1974, 88'
Режисьор: Христо Христов
Оператор Цветан Чобански
Музика Красимир Кюркчийски
по Йордан Радичков
С: Григор Вачков, Димитър Икономов, Богдан Спасов…