Театърът на Живота или личната експресия от един спектакъл

Александър Тонев в ролята на Левачко от "Нова Библия"


„Нова Библия“ е първоначалният вариант за заглавие на пиесата „Суматоха“ от Йордан Радичков. През 1967 година Методи Андонов я поставя в Сатиричния театър. Това е първата постановка на Радичкова пиеса на театрална сцена. През XXI век на сцената на „Сфумато“ Иван Добчев я разчита през енигмата на тест - въпроси с отворени отговори. Целият спектакъл, визуално и смислово, дълбае в мрачните вселени на човешката душа, разкъсвана от първични и възвишени сили, откривайки дълбинните пластове на Битието. В него си оспорват правото на съществуване и Дяволът, и Божественото откровение, и Светлината, и Тъмнината, и Невинността, и Греха. Всеки елемент (сценография, видео, слово, актьорските етюди, артикулация, песен, музика, звук…) е най-малкото парадоксално двузначен. Защото странното, загадката съжителстват с реалното и сетивно обозримото, като хаосът и редът. Безбожието и вярата непрекъснато водят „борба“ за правото си на смислов първообраз. Разрушеният храм сред водната „безразличност“ (която убива, но и пречиства) обговаря света на Сътворението, но и епидермалното внушение за апокалиптична Вселена.

В центъра е Човекът (Араламби, Левачко, Глигор, трите Крокодилки, циганите…) със своята низост и възвишеност, разпнат между земята и небето, между тъмни недра и безметежния Космос, между грозотата и красивия копнеж, между безпорядъка и хармонията, между мизерията и чистия порив. Той въплъщава и собствена философия, и собствена естетика, и собствена психология, и собствена - режисьорски обоснована и актьорски защитена - стилистика. А те вкупом пораждат приемане и съпричастност, съпротива и отрицание. Има видимо, но и скрито, закодирано, тоест виждаш и не вярваш, съмняваш се, съпротивляваш се, но и увлечен търсиш, чувстваш се и омърсен, и пречистен. Защото сцената е решена като начало, край и неопределена бъдност (сценографската визия – опредметена и дигитална), като арена на сблъсък между материя и дух (драматургичния сюжет). Тук е и пошлият битовизъм, и мъдростта на народната памет, и своето и чуждото (българите като национална идентичност, но и българите като част от света), и брутална реалност и одухотворяващата притча, и грубата действителност и поетичната метафора.

В спектакъла съжителстват и наивистичният примитивизъм, и екзистенциалната дълбочина, и сарказмът и болката, и низкото и високото, и митологията и историческата истина, и индивидуалният почерк и народопсихологията, и кабарето (изпълнението на Лисицата, която се преструва на умряла) и политическата сатира (недалечното минало и злободневието), и здравият разум и фантастичната приказка… Един необозрим, пъстър и провокативен художествен свят на факти и илюзии.

„Нова Библия“ на Иван Добчев опъва нервите на зрителя, но го и връхлита емоционално и мисловно със своята история, със своята фантазия. Тя му предлага избор - символично да се удави или да се спаси - да се качи в лодката или да потъне, тоест да преживее или отхвърли Театъра в /на Живота.

___________

„Нова Библия“
Програма „Ноев Ковчег“, ТР "Сфумато"
по Йордан Радичков
Авторски спектакъл на Иван Добчев
Музика: Асен Аврамов
Сценографска идея: Иван Добчев и Станислав Памукчиев
Изпълнители: Михаела Добрева, Борис Далчев, Антон Цанев
Пластика: Марион Дърова
Видеофилм: Димитър Сарджев
С: Мимоза Базова, Сребрина Тимофей, Славена Зайкова, Иван Златарев, Александър Тонев, Михаил Стоянов, Йордан Ръсин, Николай Върбанов, Александър Стефанов, Кънчо Кънев, Лора Недялкова