За изложбата на бесарабския художник Виктор Христов

Изложбата на бесарабския художник Виктор Христов откри Форума „Българско наследство“ – Балчик, 23-26 август 2018. Алтернативно и приятно е да присъстваш на събитие, свързано с националното ни наследство, което да започне с картини за морето, света и маковете. В пейзажите на бесарабския художник Виктор Христов нямаше нито един мак обаче. Не знам как се казва тази техника на рисуване, която задвижва цвета като парче текстил, по което се стича червеното и оранжевото, подобно на маково поле. Помня червените макови поля от моето детство. Към тази огнена представа ме връщат и пейзажите на Виктор Христов, който живее в Букурещ, роден е в Кишинев, а е с български корени.

Струва ми се, че нашенецът преосмисля родното без да го замества.

В изложбата видях ясно и разграничено отделните цветове – оранжевото, зеленото, червеното. Сякаш липсва идеята за нюанс, която да размие границите. Човек направо попада в семейството на цветовете, дефинира ги и после гради своите представи като фиксира едно след друго случващото се. Тази изложба е в противовес на онова Пол-Верленово: „Нюансът, а не тонът строг,/ а не цветът - о, не!“

По навик приемам картините нацяло, но при Виктор Христов се вижда отделното, детайлното, което се разчита от близо и далеч по различен начин. Отблизо е цвят, отдалече – перспектива. Едва ли изкуството е просто красота, както сподели проф. Папазов, който представи художника. По-скоро идеята за възвишеното е интересна при Виктор Христов, а не красотата, както и възможността да се откроява и разделя смисълът.

Картините на Виктор Христов имат „плът“, вътрешност, не са просто щрихи, нюанси или експерименти. Не ми е ясно как точно се постига в изобразителното изкуство този усет към неуловимото, как картината може да пристигне при човек и да оживее чрез образа си. Искам да кажа, че в случая наситените и експресивни цветове не отдалечават, не поставят резки граници между възприятията и себе си.

В платната не видях тържество и самохвалство. Припомних си старата истина, че бунтът има различни измерения, които творецът може да осмисли по разнообразни начини. През цялото време се питах бунтува ли се срещу нещо бесарабският художник? Ами поне не по стандартния начин. Липсата на експеримент с фигурите и залагането на цветовете (както споменах) не превръщат изложбата в статична.

Хареса ми стилизирането на морето точно в гребена на вълната, там пяната е не просто бяла, а изглежда като скреж по планина.

Синьото задава огледален образ, обаче пак не е размита границата между небесното и морското. Има нещо разумно в тази изложба, но и вдъхновяващо. Знайно е още от времето на Хулия от „Синьо лято“, че Чанкета, тайфата и рисуването са емоционални ползи, а не просто срещи. Наситеното в цветовете на бесарабския художник ми се видя като спотаен копнеж по нещо. Затова открих топлината.

И най-после, в унисон с Форума „Българско наследство“ и идеята за родното: когато погледнах всички картини отдалече, от ъгъла на вратата, ми се стори, че цветовете се смесват като в нашенска шевица от черга или престилка на момиче.

Моя алюзия, едва ли художникът е целял точно това.