Кирил Аврамов от хаоса твори изкуство

Може ли от хаоса на произволно слепени дървени частици да се роди изкуство? Може, ако попадне в ръцете на такава творческа личност какъвто е Кирил Аврамов. Името му е познато главно в културните среди, защото е работил в тази сфера, но не е художник, въпреки че от ученик обича да рисува. Духовните му стремления обаче го отвеждат в друга посока – пише стихове, автор е на няколко стихосбирки, става член на СБП.       

Преди четири години, когато е на 70, обаче изведнъж се отдава на нова и всепоглъщата страст – рисуването. То така го обсебва, че дори става нощем и докато не излее върху платното (по-точно върху OSB плоскост) онова, което му се е насъбрало в душата, не може да заспи. „В рисуването намирам някакво спасение от тия проблеми на битието, които за съжаление са ни обсебили - признава той. - Загледани в някакви уж материални ценности, сме забравили за духовната ни същност и това ни убива. А на мен не ми се иска докато дишам да бъда консуматор, защото виждам, че по-голямата част от хората около мен са такива.”

В резултат на стотиците такива безсънни нощи се раждат толкова много творби, че веднъж покойният вече Светлин Русев като ги вижда, заръчва на автора непременно да направи изложба. Този съвет на Маестрото дава кураж на Кирил Аврамов. Доверява се на неговата преценка и това му вдъхва енергия да се осмели на 74 да дебютира като художник. Светлин Русев иска лично да направи подбор на картините, но времето не му стига. На 25 май Маестрото внезапно умира. Все пак Кирил Аврамов решава да открие своя изложба в галерия „Нюанс” и без да се колебае я посвещава на Светлин Русев. Сега казва, че е разбрал, че не е сгрешил като му се е доверил. Подрежда 32 картини – пейзажи, портрети, по-абстрактни картини под надслов „От хаоса”.

Заглавието на изложбата „От хаоса” се ражда от техниката, с която рисува, а и заради заобикалящия хаос, в който живеем, обяснява художникът. Кирил Аврамов не рисува върху платно, а върху OSB плоскости. На външен вид те приличат на шперплат. Плочите са направени от хаотично пресовани дървесни частици, слепени със смола, чиято повърхност не е гладка и на нея ясно се виждат парчетата дървесина. Ако оцветиш тази неравна плоскост, хаотичните на пръв поглед парчета придобиват някаква форма. „Самата структура на материала ме води, без да знам точно какво ще се получи. Като започна цветните петна, другите неща някак си ми подсказват накъде да тръгна. Вървя след тях и в даден момент започва да се оформя и идеята. Защото една картина в края на краищата е една идея. И ако се получи и се е реализирала, човек изпитва удовлетворение, че е успял да намери някаква пътечка. Така че отначало ме води структурата на материала. След това потокът на съзнанието започва да ме влачи ту в единия край на картината, ту в другия. И накрая като спра в някакво заливче, да поспра и да се огледам и, ако се е получило, мога спокойно да спя”, обяснява художникът своя творчески процес.

От тези „цветни петна”, както ги нарича художникът, се раждат най-различни изображения – на глава - „Пикасо”, на гора – „Декемврийски ден”, „Дървото”. Често зад гъсто преплетените и оцветени в различен цвят дървени частици „наднича” на заден план нещо, което се забелязва при по-внимателно вглеждане – поглед на човек – „Мъка”, „Усмивка”, глава на човек – „Във водата”, зад множество хвърчила, които може да бъдат разглеждани и като вятърни мелници – се вижда ликът на Дон Кихот и т.н. В експресивните пейзажи може да различим село Рударци – „Есенно слънце”, любимият котарак Мяучо. В експозицията са изложени три по-реалистични портрета, които будят възхита. Това са „Майка ми”, която художникът рисува за нейната 95-годишнина, както и портрети на двама големи българи, негови приятели – скулпторът Емил Попов и художникът Емил Стойчев, в които се забелязва удивителна прилика. С типичното си тънкото чувство за хумор, Емил Стойчев така коментира своя портрет: ”Абе, колега, ти си конкуренция.”

„Картините ми се раждат от хаоса на дървените частици. Но ако погледнем от духовната страна, това е хаосът в съзнанието ми, в душата ми. Хаосът на материалния свят, който ни обгръща. От този хаос, от това състояние, ми се иска да да вървим към някаква хармония, към нещо, което може да ни вкара в някакъв друг свят. Не само да се лутаме в света на хаоса и да обитаваме всекидневието като брауново движение. По някакъв начин да влезем в хармония с природата, която все пак е организиран хаос. И съществува, защото е успяла по някакъв начин да организира този хаос, да го подреди, да му даде други стойности”, философски разсъждава Кирил Аврамов. 

Подготвяйки изложбата на своя приятел, Светлин Русев успява да напише няколко встъпителни думи преди смъртта си, които, както винаги, най-точно характеризират изложбата на твореца: „Кирил Аврамов винаги е бил една загадка за мен. Зад общественото му присъствие, прu всичките временни и трайни дейности, трудно би могло да се допусне, че е пoeт c нежна и ранима душевност, със своя поетична територия, изстрадана в хаоса, в който живяхме и живеем. И ако все пак поетът беше познат с някои ранни публикации – живописецът беше истинска изненада. Кирил Аврамов не е нито първият и едва ли ще бъде и последният пoeт, изкушен от магията на цвета. Като изключим пopтpeтитe на близки и приятели, при които приликата и характера го задължават към едно по-дисциплинирано изпълнение — свободните му композиции са остро експресивни, автентични и като чувствителност, и като изпълнение, и в определена степен натоварени с философско-гротескна символика. И ако приглушената тъга в поезията е родена в житейския хаос, разочарование и илюзии – то живата живописна материя е като свободен вик в пространство, изпълнено с ирония и сарказъм.“