Как Грохотът отеква

“Войната не е справедлива.
Това е единственото, което знаеш на фронта.“

Формално погледнато, „Грохот“ на Силвия Томова е класически военен роман. И исторически. Защото, пак формално погледнато, пресъздава с почти академична прецизност един период от историята на Германия, на България, а и на целия свят, период който ще промени милиони съдби през Втората световна война. В романа всичко това е компресирано в рамките на един месец от пролетта на 1941 г., когато немската армия триумфално преминава през цяла Европа. И стига до нашите граници. България вече е съюзник на Третия райх. Както е била и в предишната, Голямата война. Твърде кратко е времето, дори и в рамките на един човешки живот, за да бъдат забравени болката от загубите, поражението на победените от Първата световна съюзници – българи и германци. И това е нещото, което свързва националната и личната памет на тези два народа. Да не забравяме, че в крехкия прорез от едната до другата война, цветът на българската интелигенция заминава да учи и да попива наука и авангардна култура именно в Германия. Но това е субтилна тема, която е само щрих при разбирането на симпатиите ни към тази страна.

Времето в романа не тече линейно. Това не е просто описание на военните действия, не е историческа хроника, въпреки че следва събитията в техния континуитет. Интересна е повествователната формула, която представлява разказ от първо лице и на моменти напомня дневник, в който са записани места, събития и мисли, свързани с войната. В същото време това е един концентриран поглед върху психологията на поколението, преживяло войната във всичките ѝ измерения – като политика, като пропаганда, като лишение и страдание, като загуба и откриване на смисъла в онези прости неща от живота, които сме приемали като даденост. Но най-вече – като надежда, че след това ще дойде нещо по-добро. В този смисъл „Грохот“ се доближава по стилистика и тематика до романите на Ремарк, без съзнателно да търси тази аналогия. Но въпреки това, читателят просто няма как да не си спомни силните образи и събития в „На западния фронт нищо ново“.

Романовото повествование има концентрична структура. Лейтенант Валтер Шулц, санитар от Вермахта, е въвлечен по силата на обстоятелствата в една война, която за него самия, като че ли никога не е свършвала. В генетичната му памет е записано, че той трябва да продължи делото на баща си, също войник от ПСВ, да потърси реванш за унижението, което страната му е понесла в предишната война, дори това да не е в синхрон със съкровените му желания за спокоен и планиран бюргерски живот. Валтер е просто едно от милионите винтчета в огромната машина на Райха и го съзнава. Той преминава много бързо от фазата на възторга в патетичните речи на Хитлер и Гьобелс за великата мисия на немската раса до реалността на разкаляното военно поле, в което умират или викат за помощ ранените войници, чакащи някой да ги спаси.

По-нататък ще видим как началниците му – офицерите Нойман, Бек и Клаус – ще преповторят този пропаганден модел в умалените светове, в които битуват. Те ще произнасят речи пред немските войници и българските си домакини в същия стил, ще припомнят и декларират отново близостта между старите бойни другари от предишната война, ще играят на тънката струна на патриотизма. Само че, именно тук е „уловката“ за внимателния читател на романа. Докато немският патриот иска да си „отмъсти“ на целия свят за потъпканата своя чест и слава, глобално погледнато, то българският иска съвсем друго. Той иска да се възстанови целостта на България с всичките ѝ несправедливо отнети територии – Македония, Западните покрайнини, Тракия. И отново се наслагват концентричните кръгове на авторовото виждане за историята. В голямата окръжност на имперския порив се вмества малкото кръгче на съюзника (България), който се надява да сбере там разпокъсаната си Родина. Онези земи, които открай време са български, но са несправедливо отнети по политически причини. Именно тук се открояват чудесно изградените образи на хер Никола, на достолепния дядо на Екатерина и неговите другари, които стоят с гордост и с чувство за историческа памет. Изключително силна е сцената на тържеството в кръчмата в Кюстендил, когато българите демонстрират достойнство и характер, неочаквани от немските офицери.

Но романът няма за цел просто да разкаже един епизод от ВСВ. Той е многопластов като изказ – осезаем като „сценично пространство“, като място, където се развива действието. Човек може да види пустите и заснежени поля край Дунава, да подуши дима на селата, но и на барута на бойното поле. Да чуе звуците на природата – от грухтенето на прасе, до птичето пеене. Да докосне нощта в различните ѝ измерения – настръхналата фронтова нощ, но и тази, изпълнена с надеждата и любовта в малкия град. На война всичко е контрастно и ярко. Читателят чува стоновете на ранения войник, но и ускореното дишане на уморения от гледката и болката на умиращите санитар, който сам едва е успял да се спаси. Авторката влиза в мислите му и страховете му. Непосредствено!

„Грохот“ е до най-малкия детайл исторически достоверна книга. В нея всяка улица, всеки магазин, всяка кръчма в София и Кюстендил, могат да бъдат възстановени като по снимка. Напълно се доверявам на нейните описания и на Берлин преди и по време на войната. Доверявам се на чудесно изведената идеологическа линия за формиране на германското съзнание, довело до създаване на една перфектна машина за убиване – професионалната немска армия. Но вярвам и на онези герои в романа, които се съмняват в смисъла на огромния кървав театър, в който са принудени да играят своите малки, но човешки значими роли.

Силвия Томова е населила този свят с пълнокръвни образи, с хора, които обичат и мразят, които искат да бъдат себе си, които си задават въпроса за смисъла на историята и цената на жертвата за един идеал. Бих ги разделила условно на тези от немската и българската зона.

В немската това са Валтер и Макс, лейтенанти-санитари, които искат да станат лекари, но войната ги е запратила далеч от университетските зали. Вероятно защото са още много млади и търсещи, те са далеч от непоклатимата увереност в правотата на каузата, която изповядват техните началници – Нойман, Бек, Клаус, класически образи на висши офицери от Вермахта, които непоколебимо повтарят речите на своя фюрер. Валтер и Макс са идеалните войници, които се грижат за болните, спасяват ранените под грохота на бомбите, но останали насаме със себе си, прозират безсмислието на войната. Интересни са разговорите между двамата приятели, в които се вижда как всеки търси своя начин да бъде щастлив. И съвсем естествено „мостът“ между двете зони е една любовна история. Тази на Валтер и Екатерина. Немският войник е очарован от красива млада българка, която ще му разкрие другото лице на страната, в която пребивава (до следващата заповед за настъпление). Кюстендил става романтичната сцена на предварително обречената връзка на двамата млади. И тук се сблъскваме с парадокса на авторските инвенции, на това как една тема прескача във времето и намира своята нова интерпретация 80 години по-късно. Защото неминуемо се сещаме за „Поручик Бенц“ (1938 г.), който формално задава подобен сюжет. Но нещата са много различни. Историята на Ойген Бенц и Антония Патрашкова е много далече от тази на Валтер Шулц и Екатерина. Докато Димитър Димов се интересува от психологическия аспект на любовта, от темата за предателството и обречеността, то Силвия Томова търси очертанията на крехката нежност, която се противопоставя на войната в цялата ѝ грубост.Тази сюжетна линия всъщност допълва основното послание на романа – как човек, независимо от коя страна на фронта се намира, има право да бъде щастлив, въпреки всички обстоятелства. И трагичното тук е предварителната обреченост на тази връзка. Двамата млади също го знаят, колкото и да им се иска да имат бъдеще.

Другото изключително силно послание на „Грохот".

"Грохот“ е мечтата за възстановяване старите граници на Родината, разпокъсана след войната от 1918. Това е раната, която още кърви в сърцата на хиляди бежанци от Тракия, Македония, Западните покрайнини. На онези, които още помнят двете войни, преди Първата световна, хората, които са се сражавали, за да я има целокупна България. Това е и голямата надежда, с която страната ни се присъединява към Тристранния пакт и става отново съюзник на Германия. Много важен акцент е извеждането на преден план на един малко, да не кажем никак, коментиран в нашата литература и историография факт, а именно, че към 1 март 1941 г. противопоставянето на най-мощната военна машина по това време, би означавало сигурна катастрофа. Германия би ни премазала. Тогава тя владее почти цяла Европа - от Балтийско до Черно море. Затова в онзи момент нашият елит взема единствено правилното решение – да се присъедини към Пакта, за да запази България от окупация.

Другата основна тема в романа е Македония, а действието се развива именно в Кюстендил, тъй като тогава Кюстендил и ВМРО са тъждествени, а Германия ни обещава да ни върне Македония, когато Сърбия се отмята от съюз с Райха. Освен разговорите на хер Никола с Валтер по тази тема, впечатляващо се откроява речта на българския офицер по време на тържествената вечер. Чрез нея става ясно, че политическото решение на нашето правителство за присъединяване към оста Рим – Берлин – Токио има своите исторически основания. В тази реч са концентрирани всички болки и надежди на нашите патриоти да видят най-сетне единна и свободна онази България, заради която са проливали кръвта си поколения родолюбци. В нея звучат гордост и достойнство, които поразяват немските офицери.

Романът е с концентриран, на места задъхан темпоритъм, сюжетната линия е, условно казано, двупластова (животът в Германия и отчасти в България между двете световни войни и успоредно с това – събитията, които виждаме през очите на Валтер в хода на ВСВ) и както вече споменахме, прецизен в представянето на фактологията и нейното тълкувание. Според мен най-голямото достойнство на тази книга е достоверното представяне на един период от историята на два народа, обвързани по стечение на много обстоятелства в една обречена кауза. Нещо, което героите все още няма как да знаят. И затова все още се държат за Надеждата.

Новата книга на Силвия Томова заслужено трябва да заеме своето място сред най-доброто от днешната историческа проза и си признавам, че съм учудена защо някак си убягва от полезрението на сериозните читатели и познавачи на този жанр. Авторката вече се е утвърдила като умел и прецизен разказвач, на когото можем да се доверим и да се насладим на интересната интерпретация на теми, с които малцина съвременни автори биха се конфронтирали.

_________________

Силвия Томова, „Грохот“, роман, изд. “Жанет 45“, 2017