Отмъкнати моменти за поезия

Мисля, че книгите винаги са нещо предстоящо.

Преди доста време си купих стихосбирката „В процепа на хоризонта” от Палми Ранчев и я оставих настрани. Изтривах рафтове, премествах книги, сменях библиотеки и къщи, подменях стари и нови мебели. „В процепа на хоризонта” стоеше вертикално, притисната от други книги, после хоризонтално, някак приземена.

Събудих се една събота твърде рано и без видим повод измъкнах хоризонта от процепа му. В интерес на истината, на редактора и издателя на книгата Мартин Христов, безуспешно и само веднъж съм се опитвала да обясня какво е да гледаш през процеп на полуотворена врата… То е като да попаднеш в хралупа, от която всичко се вижда, а всъщност отсрещното е все недостатъчно за окото. Така е и с опита за летене, за който пише Палми Ранчев, бил като сутрешното протягане.

Ясно е, че все се разминавам с летенето, но с добрите книги не ми се случва често. Първото нещо, което ми направи впечатление в стихосбирката на Палми Ранчев е езикът – обработен и непридирчив. За „аз-ове” и нравственост не ми се приказва. Има нещо чисто и интелигентно в тези стихове. Дразня се от прехваления и преднамерен интелектуализъм, който залага на играта с думите, вулгарното и мнимото доволство, едно такова снобарско и кухо е, виждам го и в някои романи.

Чета Палми Ранчев в събота и разбирам, че чакането е като точния момент – откроява се, прави впечатление, а после остава в забрава, като самия живот. Погледът на поета, попаднал в процепа, е движение. Опитвам се да си представя чисто геометрично  перспективата, линиите напред, които навлизат в мрака, тишината, самотата. Тази поезия не е вопли и стенание, липсва й излишен драматизъм, затова и попадна в полезрението ми със своята кротка самота и откровеност.

Хареса ми начинът, по който се простира душевното в поезията на Палми: обрано, пулсиращо, задава без да обобщава. Не разтърсва и не вкисва читателя, ефектът е като дишане рано сутрин при отворен прозорец. Зеленото отвън е сигурност.   

Житейско сивото е истинско. „В процепа на хоризонта” е и разсъдъчна поезия, на места звучи и любовно, и красиво. Не е платонична или единствено саркастично поставена спрямо момичето (жената), а това си е лично опазване от общата инерция никой и нищо да не бъдат пощадени. Толкова внимателно борави Палми с думите, че чак му завиждам за постигнатото. В същото време не става дума за гладка и хлъзгава „конструкция”, има струни, които се докосват, и после внимателно се изоставят. Отмъква се моментът, за да се превърне в поезия.

Това с натежалия живот (в стихосбирката) изобщо не го вярвам, даже като ирония и нарочен патос приех стиховете: „Не искам да вървя. Не мога повече”.

_________________

Палми Ранчев. В процепа на хоризонта. Изд. Ерго, Сф. 2011