Ъндърграунд фолклор в една каналджийска бригада през соца

Представянето (26 април 2018 г.) на последната книга на проф. Анатол Анчев от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН, бе от онези значими културни събития, които често пъти минават незабелязано за широката публика, дори и културна, тъй като не изглеждат, поне външно, злободневни, пълни с предизвикателства и съблазни и целящи придобиването или поддържането на суетна слава.

В представянето взеха участие доц. д-р Петко Христов – директор на ИЕФЕМ – БАН, издателят на книгата Владислав Симеонов, гл. ас. д-р Григор Григоров от ИЕФЕМ – БАН, водещ бе гл. ас. д-р Велислав Алтънов също от ИЕФЕМ – БАН, който прочете и някои от представените в книгата анекдоти.

Незапознатите с темата трудно биха разбрали колко и какво „скромно“ научно и човешко величие се крие зад издаването в отделен том на записаните още през 1980/1981 г. фолклорни материали по време на пребиваването на фолклориста Анатол Анчев като „социалистически“ бригадир в една „проста“ каналджийска бригада, работеща в софийския квартал „Слатина“ и състояща се от седмина мъже, част от Управление „Подземно строителство“ към ДСО „Инжстрой“.

По-възрастните добре помним

бригадите, на които Партията изпращаше множеството „чантаджии“

(чиновници, учители, научни работници, служители и т.н.), за да запълват поне малко все по-зейващите празнини в редиците на „управляващата“ работническа класа, тъй като основният двигател в образователната сфера беше неписаната крилата фраза: „Учи, мама, за да не работиш!“ (Впрочем, нейните не толкова горчиви, колкото отровни плодове берем именно днес, когато десетките висши училища в България и техните хиляди преподаватели имат нужда от десетки хиляди студенти, за да вземат последните все по-лесно и по-лесно дипломи за… вишо образувание, и то на все по-висока цена. А после се оплакват, че нямало работа…)

Попадайки в тази среда и слушайки какви „лакърдии“ разтягат работниците помежду си по време на обед или почивка, младият фолклорист бързо се „усеща“ и макар само с тригодишен опит като специалист в Института по фолклор (ИФ) към БАН, започва своето епично приключение да бъде едновременно проз бачкатор като другите и фолклорист на „терен“, извършвайки т. нар. „включено наблюдение по време на теренна работа“, за да проследи и запише функционирането на фолклора в определена социална среда..

Анчев успява да спечели уважението и признанието на новите си колеги и така ги предразполага към своята идея да запише техните многобройни вълшебни и битови (включително цинични) приказки, анекдоти – обикновени и цинични, вицове - обикновени и цинични, легенди за св. Иван Рилски, етиологични легенди, вкл. и цинични, пословици и поговорки, вкл. и цинични, а като тринайсти раздел са включени за капак цинизми, вулгаризми и други, дето не могат да се квалифицират!

Анчев предава

материалите в архива на ИФ

където те престояват до… миналата година, когато той преценява, че е крайно време да ги издаде, а изданието става факт благодарение на неговия състудент и приятел Владислав Симеонов, започнал професионалния си път също в ИФ, после продължил като спортен журналист, а понастоящем като собственик и директор на издателство „Тип-топ прес“.

На въпроса защо толкова се забавя издаването на книгата обяснението е чисто, просто и лесно - времето, в което са събирани от Анчев фолклорните материали, не е било благосклонно за подобен род издания по ред причини: въпреки живия интерес, който те предизвикали у началниците и колегите на Анатол в ИФ, тогавашното тесногръдо схващане, щото фолклорът е селска култура и отмира заедно с патриархалното общество, става основен препъни-камък. (Това схващане датира още от времето на проф. Иван Шишманов, който го развива в своя студия от 1889 г.); оттам идва и съмнението дали всички лакърдии на анатоловите каналджии могат да „минат“ за фолклорни творби в собствения смисъл на думата; задръжките на самия Анчев дали публикуването им не би навредило по някакъв начин на работниците, превърнати от него в информатори (в научния смисъл на думата); трудното възприемане по онова време на „блажното“ и циничното в голяма част от записания материал…

Книгата започва с два цитата, които звучат така:

„Даже и неприличните (както приказки тъй и песни) заслужават и трябва да се записват. Събирачът, когато дойде работа до наука, трябва да се откаже от квакерщината и да не се гнуси от предмета си. Той е естествоизпитател и като такъв трябва да работи. Вук Караджич не се е стеснявал да приема в речника си и неприлични думи. Ний говорим, разбира се, за тия събирачи, които не съставят сборници за малолетни и девици, а които изследват народа, както се изследва един какъв да е естествен предмет всестранно” – Иван  Шишманов. Значението и задачата на нашата етнография. – В: СбНУ, кн. І, 1889, с.46.

„Всички тези явления – ругатни, проклятия, кълнене, непристойности – са официални елементи на речта. Те се възприемат и са се възприемали като явно нарушаване на приетите норми на речево поведение, като преднамерен отказ да се спазва речевата условност – етикетът, вежливостта, словесното благоговение, почтителността, чинопочитанието и т.н. Ето защо всички такива елементи, ако са доста много и са преднамерени, оказват могъщо влияние върху целия контекст, върху цялата реч: те я пренасят в друг план, поставят я цялата отвъд всякаква речева условност. Ето защо такава реч, освободила се от властта на нормите, йерархията и забраните на общия език, се превръща в нещо като специфичен език, в своеобразно арго спрямо официалния език. С това такава реч създава и специфичен колектив – и колектив на посветени във фамилиарното общуване, колектив на откровени и свободни по отношение на речта хора.” – Михаил Бахтин. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. София, 1978, с. 207.

Тогавашният директор на ИФ проф. Тодор Ив. Живков настоял Анчев все пак

да напише обширна статия

въз основа на събрания от него материал, която била публикувана в сп. „Български фолклор“, кн.1, 1984 г. В статията освен анализ на ситуацията, информация за работниците и обстоятелствата са приведени и много приказки, анекдоти, вицове и други образци на словесното творчество, като във почти всички от тях винаги присъства и циничното, но повече в съвременните, отколкото във фолклорните образци. (Още тогава Анчев стига до извода, че проявите на съвременно творчество във вида, в който „лакърдиите“ битуват сред каналджиите, също трябва да се изучават като форма на фолклора. Не случайно доц. д-р Петко Христов във встъпителното си слово го нарече пионер и новатор. )

И така, всичко се изчерпало с тази статия. Но събраният изобилен материал лежи в архива на ИФ като Спящата красавица до 2017 г., когато

всички задръжки са окончателно преодолени

– и „Фолклорът на работниците от едно звено на каналджийска бригада“ вижда бял свят… „Фолклор изпод земята“ го нарече издателят Владислав Симеонов и изрази нескрито съжаление, че Анатол Анчев не се съгласил книгата да се назове така.

След задълбочените встъпителни думи на г.г. Петко Христов, Григор Григоров, Владислав Симеонов и Велислав Алтънов и изказванията на присъстващи на премиерата колеги

Анатол Анчев сподели:

"В началните страници на тази книга е казано почти всичко за нея – нуждата и смисълът от записване, публикуване и анализиране и на циничния фолклор, неразривна част от фолклорната култура на българина; кога, как и защо съм направил проучването на фолклора на работниците от тази каналджийска бригада и т.н. Тези от вас, които вече са чели или прегледали книгата, знаят, че всички тези неща са казани в цитираната студия на проф. Иван Шишманов „Значението и задачата на нашата етнография”, публикувана в далечната 1889 г., и в монографията на Михаил Бахтин „Творчеството на Франсоа Рабле е народната култура на средновековието и Ренесанса”, в предговора на доц. Николай Вуков към книгата, както в моя обстоен увод.

Останалата част от книгата, не само най-голямата, но същностната й част, е публикуваният фолклорен материал, база за много неща. Този не особено обемист и на пръв поглед съвсем непретенциозен текст, освен като разтоварващо развлекателно четиво, будещо у читателите му снизходителна усмивка, притеснение или искрено възмущение, всъщност е сериозен повод за задълбочени научни анализи и дискусии, за размисли върху същността, битието и многообразието на фолклора.

Макар и по различни причини, много от нещата, които съм завършвал успешно, съм започвал с нежелание. Ярък пример за това е този материал, събран от мен по време на 45-дневна бригада в помощ на строителството. Би било мазохизъм от моя страна, откъсвайки се от работата ми в Института за фолклор и от ежедневните ми привички, да отида с удоволствие и радост посред зима (от средата на декември до края на януари) на строителна бригада, където с кирка или лопата в ръце да върша тежък физически труд (при това голяма част от времето и под земята – в бетонни панелни колектори за отходни води), газейки с гумени ботуши кал и тиня. „Номерът” (казано на жаргон) е в такива абсурдни начинания човек да открие някакъв смисъл и мотивация за работа. Моето „прозрение” в случая беше, че като професионален фолклорист бих могъл да се възползвам от възможността да запиша фолклора на тези хора. И се постарах да направя това. Записаният фолклорен материал е сравнително разнороден: приказки, легенди, анекдоти, вицове (с цялата условност на делението на тези жанрове), пословици и поговорки, вулгаризми, псувни, характерни изрази и др. Още по-условно е делението на материала на „нормален” и „циничен”, а всъщност и самият нециничен материал съдържа явни или скрити елементи на циничност.

Изследването ми беше пионерско, но за своето време (през 1980 г.). Тогава то получи висока оценка от колегията не само в ИФ и неслучайно проф. Живков много настояваше да напиша статия върху този материал за сп. „Български фолклор“. Именно тази статия провокира решението ми един ден да издам събрания от мен фолклор на работниците от каналджийската бригада в книга, но в „оригинал” – с цялата му пълнота – с всички вулгарности и цинизми, които се съдържат в него – иначе представянето му е непълно, едностранно и бих казал „неистинско”. Не може да говоря в статията, че съм събирал предимно циничен фолклор, а в приложението на материала да фигурират единствено няколко „безсолни” вица и легенда за Св. Иван Рилски с аргумента, че публикуването на основната част от материалите (циничните) е недопустимо за научно списание.

 Не смятам, че бих могъл, а и не е необходимо тук и сега да ви преразказвам съдържанието на книгата и да правя обстойно представяне на публикувания фолклорен материал. Още повече, че както е известно на всички ни, за разлика от някои други фолклорни жанрове, невъзможно е да бъдат преразказани ругатни, псувни и други подобни материали, които залагат на експресивността (спонтанността, изразителността, образността, фигуративността). Например не бива една „цветуща” каналджийска псувня (а и не само каналджийска) да бъде заменена с евфемизъм от рода на „полов привет на майка ти”.

И накрая – не съм поставил червена точка на плаката и на поканата за представянето на тази книга, понеже не съм канил малолетни. За всеки случай, поднасям своите извинения към присъстващите тук дами (и евентуалните й бъдещи читателки), а и не само към тях (в духа на Истанбулската конвенция)."

Приятелите и колегите на Анатол знаят, че у него поетът и фолклористът вървят неизменно ръка за ръка, понеже поезията и фолклорът са неразривна част от него. Ето защо той не изневери на себе си и прочете две свои стихотворения, свързани с представянето на книгата.

 Ето едното от тях:

***

Животът ни е каналджийски.
Копаем, товарим въпроси.
Висшисти сме. Уж не сме прости
и върнали сме вересиите.

А пък каналджиите мръсни
след работа ще се измият.
По целия свят те са пръснати
и своята същност не крият.

По-истински са каналджиите.
Те псуват и блажат през пости,
но казват ни по аджамийски,
че царят е гол, ние – боси.

За месец, за два с тях да бъдем,
за да си свериме часовника
на учени самоосъдени
и мъртвородени чиновници.

Да станем по-потни, по дишащи,
по-истински и по-витални.
Да бъдем пак умни и пишещи,
но малко да бъдем и кални.

След туй да наденем пак кожите
и пак да си станеме ние.
Пак да сме изискани, сложни
и учени, но… каналджии.

Анатол Анчев

Ще завърша това свое слово за книгата на моя състудент и приятел Анатол Анчев, когото ценя и като поет, а и като много талантлив футболист, с цитат от предговора на книгата „Фолклорът на работниците от едно звено на каналджийска бригада“, написан от доц. д-р Николай Вуков от ИЕФЕМ – БАН: „Особена и като съдържание, и като изследователско начинание, книгата на Анатол Анчев „Фолклорът на работниците от едно звено на каналджийска бригада” със сигурност ще представлява интерес както за специалисти, така и за широка аудитория. От дистанцията на почти четири десетилетия, които ни делят от проведеното изследване, можем да кажем, че макар и с настъпили промени като форма и изказ, много от публикуваните в сборника текстове могат да се чуят и до днес. Те са част от онази фолклорна реалност, която дори понякога споделяна скришом и с известно неудобство, неизменно присъства около нас. Въпрос на усет и отговорност е да й отделим внимание, да я оценим и приемем като жива традиция.“

___________

Анатол Анчев е роден на 15 януари 1953 г. в София. През 1977 г. завършва специалност Българска филология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. От 1978 г. до края на 1994 г. работи в Института за фолклор при БАН. От началото на 1995 г. до 2010 г. работи в Етнографския институт с музей при БАН.

След сливането на двата института до днес работи в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей като професор. Член е на секция „Антропология на словесните традиции“. Доктор е на филологическите науки.